Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Когато времето ми дойде и прокървих, откъснах парчета от края на туниката си и ги използвах като парцал между краката си. Тук нямаше нищо друго. Превръщахме се в диваци, също като варварските племена, които живееха в пустинята и следваха своите собствени, брутални закони. Живей, ако можеш, или ще бъдеш изоставен заедно със старите и болните, като дар за дебнещите в нощта зверове. Продължавах да увивам около главата си синия шал, подарен ми от Амрам, въпреки че синьото бе цветът, носен от мъртвите сестрици булки, които бяхме открили в пустошта. Носехме на гърбовете си всичките си притежания. Всичко, което бяхме, се огряваше от ярката светлина на Всемогъщия. Живеехме единствено защото Той ни позволяваше. Всеки наш дъх принадлежеше на Бога, дарил ни с още един ден на земята.

Сега вече всеки път щом крачех редом със Сия, тя ускоряваше ход. Близостта между нас си бе отишла безвъзвратно. Ако двете готвехме заедно, не ми говореше. Понякога я виждах как трепва, когато се приближах. Веднъж така се сепна, че изгори ръката си на сложеното върху огъня тиганче. На нашето ново място за лагеруване имаше плитко езерце и аз я помолих да се изкъпе заедно с мен. Тя ми отказа и заяви, че ще се изкъпе после сама, но така и не го направи. Наблюдаваше ме с укор иззад скалите, сякаш видът на младото ми тяло я оскърбяваше. Чувах я как плаче. Може би и самата аз бих плакала, ако не бях изгубила способността си да го правя, но преди много време, още в бащиния ми дом в Йерусалим, бях решила, че никога вече няма да плача. Козата скоро се превърна в единствената ми приятелка. Често се улавях, че й говоря, докато не си спомнех, че така правят само вещиците. Тогава думите ми преминаваха в шепот, за да не може никой да ме чуе.

Когато най-накрая открихме място, където можехме да останем за известно време — със стръкове мента и жълт лук, успели някак да израснат в близката клисура, — потърсих пещера, в която да се усамотя по време на лунния си цикъл. Жена, която кърви, е нечиста, наричаме я нида, и тя трябва да се отдели от останалите за седем дни. Дори една-единствена капчица кръв задължава жените да се оттеглят от мъжкия свят, докато не се пречистят в микве, чистата вода, която идва директно от Господ.

Открих такава пещера по-нагоре в скалите и отидох там сама, защото такъв бе нашият закон, но за оттеглянето ми имаше и друга причина. Вече не можех да спя на едно и също място със Сия. Бях започнала да си я представям как лежи будна в мрака, когато съпругът й идваше при мен, настойчив, изискващ нещо, което сякаш му се полага по право. Питах се дали прикрива ушите си, или по-лошо — дали ни слуша. Оттеглих се, за да избягам от пронизващия й взор. Истината бе, че предпочитах да бъда сама. Натърках кожата си с кал, за да ми бъде по-хладно. Разпуснах косите си. На билото, където лагерувах, звездите бяха по-ярки и проблясваха в мрака, за да изпълнят нощта. Бях виждала жените, които следваха номадите, втори и трети съпруги, прогонени да вървят сред неомъжените. Те също покриваха телата си с кал. Въпреки че трябваше да се влачат най-отзад, белязани от срама, изглеждаха дори по-красиви от първите съпруги, защото кожата на лицата им бе бяла, жълта или червена заради калта, а разпуснатите им коси падаха свободно по гърбовете им, подобно на блестящи водопади. Струваха ми се странно горди, сякаш осъзнали, че в един свят, където нищо не можеше да потуши мъжката ненаситност, те все още притежаваха нещо. Своите тела. Своите души.

Празнувахме Рош Ходеш, възвисяването на новата луна, което бележеше началото на месеца Тишрей. Благословен е Онзи, който проговори и от думите му се роди светът. Всеки месец започваше с размисъл над първите думи от Тората, с нов живот, белязан от прераждането на луната. По това време вече бяхме пътували почти петдесет дни, без да се натъкнем на римски войници. В Деня на изкуплението се почувствах смазана от чувството за вина, ужасена от мисълта, че Господ знаеше какво правех нощем. Той беше наясно, че съм откраднала нещо, което не ми принадлежеше, и вече освен убийца, каквато баща ми твърдеше, че съм, се бях превърнала и в най-обикновена крадла. През цялото това време с баща ми се държахме като непознати, въпреки че често обитавахме едно и също малко пространство и се хранехме заедно. Обръщахме си гръб. Той нямаше друг избор, освен да яде храната, която поставях пред него, въпреки че със сигурност я смяташе за омърсена. Чувах го как мълви молитви над купичката си, както правят хората в опит да прогонят злите сили.