Алис Хофман - Пазителката на гълъбиците

Останахме в пещерата в продължение на дни, твърде изтощени и обезводнени, за да продължим напред, уплашени от възможността да налетим на някой от римските отряди в пустинята. Палехме клоните на бодливите храсти, които бяхме открили наоколо, за да пропъждаме чакалите. Струйка бял дим се издигаше от входа на пещерата, а пепелта полепваше по очите и в гърлата ни. Убийците ходеха на лов, но не успяваха да хванат нищо. Те се молеха, но молитвите вече не носеха облекчение. Аз продължавах да правя прорези по краката си с камък. Ако сама не отмервах хода на живота си, никой друг нямаше да го стори. С времето започнахме да гладуваме. Отново започнах да се питам кой сред нас ще надживее останалите. Заради глада бяхме замаяни и отмалели. Спяхме в продължение на толкова много часове, че вече не можех да направя разлика между реалността и сънищата си. Сънувах Йерусалим, сънувах майка си, сънувах огненото дърво на пазара. Тези образи ми се струваха по-истински от противната смрад на пещерата. Тайничко започнах да ям пръст от местата, където влагата се бе задържала между камъните. Кожата ми потъмня и имах усещането, че пустинята се излива от мен, също както в поверието, че ако пронижеш демон с благословен, пречистен във вода нож, от раната ще избликне пясък.

Една нощ баща ми и Бен Симон прерязаха гърлото на магарето. Има хора, които твърдят, че животните нямат душа, но аз чух писъците му. То имаше глас също като всеки мъж или жена, глас, който се молеше за дихание и живот. Дори когато избягах на скалите отвън, все още чувах ехото на воплите му. Мъжете казаха молитва и благодариха на Господ за леката смърт на бедното животно — вярваха, че е била такава, защото бяха използвали ритуален нож, но мен не можеха да убедят; после стъкмиха огън и изпекоха месото. Виждах локвите от тъмната кръв на магарето по склона под пещерата. Звездите бяха в небесата над нас. Някои от тях се различаваха съвсем ясно, други потъваха в дълбините на мрака. Чакахме утринната звезда, която ние бяхме кръстили кохав хашахар, а други наричаха Венера, чакахме я да се появи сред своите лъчи от бледа, трептяща светлина и да ни дари още един ден.

След като се нахранихме, се почувствах омърсена. Костите на магарето къкреха в гърне над огъня; ако заделяхме останките от месото, на което се бяхме нахвърлили озверели от глад, щяхме да имаме храна до следващия Шабат. Бяхме като хората, поели назад в своето развитие, варвари насред пустинята. Имаше номади, които живееха по този начин; понякога виждахме следи от тях. Те бяха диваци, езичници с боядисани лица и двуостри копия, чийто говор се ограничаваше до сумтене и крясъци. Животът им зависеше от техните камили, които им даваха месо, мляко и подслон, когато обработените им кожи биваха разпънати като палатки. Номадите оставяха мъртъвците си по скалите като храна за мършоядите, жените им раждаха в пясъка, зацапвайки го с лепкава чернилка, а мъжете бяха извънредно опасни, защото живееха според свои собствени правила и закони. Никой, който попаднеше на пътя им, нямаше да бъде пощаден. Някои от тези мъже имаха по шест съпруги и се отнасяха с тях като с магарета, биеха ги и ги използваха за разменна стока.

Бен Симон бе намерил два трупа на такива жени — почти деца, най-вероятно дори още не кървяха с луната. Сигурно бяха опитали да избягат от жестокото си съществувание и се бяха отдалечили дотолкова, доколкото им бе позволила пустинята. Убиецът откри телата под свлачище от пясък и камъни, когато един ден излезе на лов. Момичетата се държаха за ръка, вперили отворените си очи в отвъдното. И двете имаха дълги черни плитки и бяха облечени в оцветените с индиго наметки на техния народ. Лежаха на земята в очакване на смъртта по начина, по който булката очаква своя младоженец, а дланите на ръцете и стъпалата на краката им бяха оцветени с къна в сложните символи на церемонията таниа, за да могат да донесат късмет на мъжа, за когото ще се омъжат. Може би съпругът им ги е тормозил и не е имало кой да им помогне, или пък просто ги е изоставил. Може би бяха избягали заедно преди сватбата и се бяха изгубили.

Почиствах гърнето за готвене, когато Бен Симон ме повика с жест. Последвах го, въпреки че не бе говорил с мен, откакто ме беше предупредил за опасността. Отведе ме, за да видя двете момичета. Ние не разговаряхме, дори не се поглеждахме. Когато прахолякът се отдръпна, разкривайки телата, се запитах защо бе избрал точно мен, за да сподели откритието си. После вдигнах глава и видях, че този жесток убиец, който бе заклал толкова много хора, който бе отмивал кръвта от ръцете си нощ подир нощ, чието лице беше разделено на две от назъбения белег, има сълзи в очите си.