Филипа Грегъри - Вещицата(Mъдрата жена)

— Нима се надяваш да откриеш отново твоята игуменка? — попита Том. — Разбрах, че всички монахини са загинали.

Алис поклати глава. Помнеше горещината в пушека, която я беше предупредила, че пламъците са много близо. Спомни си тънкия ясен писък от болка, който бе чула, докато се хвърляше през градинската врата.

— Ще намеря нов орден, ще приема ново име, и отново ще положа обетите си — каза тя.

Том примигна.

— Позволено ли е да направиш това? — попита той. — Няма ли да се запитат коя си и откъде идваш?

Алис му хвърли преценяващ, кос поглед:

— Навярно би могъл да се застъпиш за мен, Том. Би могъл да им кажеш, че съм ти сестра, нали?

Том отново поклати глава:

— Не! Не знам! Предполагам, че бих могъл. Алис, не знам какво мога да направя и какво не мога! Главата ми се върти!

Алис протегна към него меката си бяла ръка и го докосна леко в средата на челото, между очите, влагайки цялата си сила във върховете на пръстите си. Почувства как пръстите ѝ се затоплят, когато силата потече през тях. За един замайващ миг си помисли, че можеше да прави с Том каквото си пожелае, да го накара да повярва във всичко, да направи всичко. При докосването ѝ Том затвори очи и се олюля към нея, както се олюлява калината под полъха на вятъра.

— Алис — изрече той, и гласът му беше изпълнен с копнеж.

Тя отдръпна ръка и той бавно отвори очи.

— Трябва да вървя — каза тя. — Обещаваш ли, че ще ми намериш място?

Той кимна и каза:

— Да — подръпвайки наметката на рамото си.

— И ще ме заведеш там?

— Ще направя всичко, каквото мога — каза той. — Ще разпитам кои абатства са безопасни. И когато намеря място, ще те заведа дотам, каквото и да ми струва.

Алис вдигна ръка за сбогом и го загледа как се отдалечава. Когато той беше твърде далече, за да чуе, тя изрече едва чуто след него волята си.

— Направи го, Том — каза тя. — Направи го начаса. Намери ми място. Отведи ме отново в някое абатство. Не мога да остана тук.

Застудя. През септември цяла седмица бушуваха бурни ветрове, а когато утихнаха, мочурищата, хълмовете и дори долината се забулиха в гъста мъгла, която не се вдигна с дни. Морах се залежаваше в леглото все до по-късно и по-късно всяка сутрин.

— Ще стана, когато огънят е запален, а овесената каша — гореща — казваше тя, като гледаше Алис от леглото. — Няма голяма полза и двете да мръзнем до смърт.

Алис държеше главата си наведена и не говореше много. Всяка вечер вдигаше ръце към светлината на огъня и разглеждаше дланите си, за да види дали са загрубели. Кожата се беше зачервила и възпалила, после се беше покрила с мехури, а мехурите се бяха спукали и после бяха заздравели. Закръглената възглавничка под палеца ѝ вече бе загрубяла, а в основата на всеки пръст кожата ставаше суха и твърда. Тя втриваше лойта от овчите руна в мазолите, като се мръщеше отвратено на наситената, неприятна миризма, но въпреки това ръцете ѝ се втвърдяваха и ставаха червени и груби.

— Все още съм годна да бъда монахиня — шепнеше си тя. Прехвърляше зърната на броеницата си, преди да си легне, и казваше вечерните молитви, без да знае кое време е, далеч от дисциплината, налагана от камбаната в параклиса. Една вечер се запъна и осъзна, че вече забравя думите. Забравяше молитвите си. „Още съм годна да бъда монахиня“, изрече мрачно, преди да заспи. „Още съм годна да бъда монахиня, ако се добера скоро до някое абатство.“

Чакаше вести от Том, но новини не идваха. В Боус научаваше само объркани истории за огледи и промени. Реквизиторите на краля ходеха навсякъде, настояваха за отговори в смълчаните обители, проверяваха съкровищата на ордени, дали обет за бедност. Никой не знаеше колко далеч ще стигне кралят. Той беше екзекутирал един епископ, беше обезглавил Томас Мор, най-почитания мъж в Англия, бе изгарял монаси на кладата. Твърдеше, че цялото духовенство му принадлежи — енорийски свещеници, викарии, епископи. А сега ламтеше за абатствата, за мъжките и женските манастири. Искаше тяхната власт, искаше земята им, не можеше да оцелее без богатството им. Не беше време да се опиташ да постъпиш в орден с лъжливо име и обгорено расо.

— Аз съм прокълната и моето проклятие ме следва — казваше си Алис с негодувание, докато наливаше от кладенеца вода за Морах и вадеше репи от студената, лепкава земя.

Алис понасяше зле студа. След като четири години бе спала в каменна сграда, където огромни огньове биваха разпалвани, за да горят по цяла нощ, глиненият под в колибата на Морах ѝ се струваше непоносимо влажен и мразовит. Започна да кашля през нощта, а кашлицата ѝ преминаваше в разтърсващи ридания от тъга по изгубения ѝ дом. Най-ужасни от всичко бяха сънищата — когато сънуваше, че е на сигурно място в абатството, че се обляга на коленете на майка Хилдебранд и чете на глас на ясната светлина на восъчни свещи. Една нощ сънува, че майка Хилдебранд бе дошла в колибата и я беше повикала, влачейки се по колене в калта на зеленчуковата леха. „Разбира се, че не съм мъртва!“ — бе възкликнала радостно майка Хилдебранд. Алис почувства как майчинските ѝ ръце я обгръщат и я притискат плътно, усети чистия, сладък аромат на колосаната ѝ риза. „Разбира се, че не съм мъртва!“, беше казала игуменката. „Ела си у дома, с мен!“