Елена Илина - Четвъртата височина

Гуля се превиваше от смях, а заедно с нея — Льолик и Шура.

Добрата старица прощаваше на Гуля тия дяволии. Тя смяташе, че като си играе и като разместя посвоему френските думи, Гуля по-скоро ще ги запомни. Тя следеше само всяка дума да бъде написана правилно, без грешки.

Така весело и мирно минаваха тия занятия. И никой в групата не подозираше каква нова пакост бе замислила Гуля.

Веднъж, когато през един топъл пролетен ден групата в пълен състав се разхождаше из улицата, Гуля неочаквано се спря пред входа на една триетажна каменна къща.

— Мадам — каза тя, — моля ви се, почакайте ме тука, аз ей сегичка ще се върна.

И като открехна тежката врата, тя изчезна.

— Мадам, та това е училище! — каза Шура. — Виждате ли какво е написало?

И тя посочи закованата на вратата табелка.

— Стойте двамата тука — отвърна французойката. — Аз сега ще видя.

Льолик и Шура останаха сами. Те се хванаха за ръце и се прилепиха до стената, за да не ги смаже някоя кола.

Първа се върна Гуля.

— А къде е адам? — запита тя. — Тоест мадам?

— Отиде да те търси — отговориха Льолик и Шура в един глас. — А ти къде беше?

— После ще ви разкажа.

В това време от вратата на училището изскочи развълнувана мадам.

— Лош момиче! — нахвърли се тя на Гуля. — Ти къде ходил?

Когато се вълнуваше, тя говореше на руски още по-лошо от обикновено.

Гуля помълча малко, а после каза сериозно, като голяма:

— Извинете, мадам. Аз постъпих в училище. В първи клас. Утре ще трябва да занеса кръщелното свидетелство.

Мадам само плесна с ръце.

На другия ден Гулината майка занесе в училището документите.

Така Гуля сама се записа в училище.

В първи клас Гуля се оказа най-висока от всички, макар по възраст да бе най-малка.

На първо време й беше трудно.

Едно немирно момче беше хвърлило око на нейните къдрави коси. Незабелязано, то се промъкваше към нея изотзад, пъхваше пръста си в къдрицата и я дърпаше. Това беше болезнено и обидно. Гуля разказа за това в къщи, но майка й се отнесе спокойно към нейните оплаквания.

— Разправяй се с него сама. Не можеш ли да се разбереш, отвърни си. Но на учителката не се оплаквай.

И Гуля вече не се оставяше да я обиждат.

Много й харесваше в училище. В чина си тя имаше цяло стопанство. В единия ъгъл лежаха нови книжки и тетрадки, в другия стоеше лакирана кутийка за моливи, а в кутийката — какво само нямаше! И моливи, и лъскави перца, и гумички.

Веднъж Гуля донесе в класа една малка маймунка от плат и започна да й нарежда от книжките и кутийката удобна къщичка. Тя не забеляза кога е влязла учителката.

Урокът започна.

Учителката дълго чете нещо на глас, но Гуля нищо не чуваше.

— А сега Гуля Корольова да ни прочете този разказ — каза внезапно учителката.

— Какъв разказ? — каза Гуля, като ставаше от мястото си.

— Този, който току-що ви прочетох.

— Аз нищо не съм чула — рече Гуля и наведе глава.

— Срамота, Корольова — каза учителката. — Ти си невнимателна и ще ти пиша „слаб“.

Скоро в една от стаите на киностудиото, дето работеше майката на Гуля, зазвъня телефонът.

— Извикайте майка ми! Другарката Корольова! — чу се в слушалката развълнуван глас. — Мамо, ти ли си! Мамо, аз съм слаба!

Майката едва не изпусна от ръцете си телефонната слушалка.

— Гуленка, какво ти е? Веднага иди при училищния лекар. Аз ще дойда да те взема от училище.

— Аз не съм в училището — чу се в отговор. — Аз съм вече в къщи.

— Е, по-добре, че си в къщи. По-скоро лягай в леглото. Какво те боли?

— Мамо, ти не ме разбираш! — каза Гуля. — Не че аз съм слаба, а имам „слаб“!

— Какво? Говори ясно. Какво те боли? Главата? Гърлото?

— Ех, пък ти, мамо! Казвам ти, на мене изобщо нищо ми няма. На устен по руски имам „слаб“!

Майката въздъхна облекчено.

— Та така кажи. Е, няма нищо, щом като е само на устен по руски.

— Да, нищо! За тебе всичко е нищо — оскърби се Гуля. — Но за мене този „слаб“ е нещо много, много лошо!

Друг път, когато Гуля наистина се разболя, майка й не й повярва.

— По какъв предмет имаш „слаб“? — запита я тя. — На устен или на писмен?

— Гърлото ме боли! — едвам проговори Гуля. — И ми се повръща нещо…

Когато майката пристигна в къщи, Гуля вече лежеше на кревата, цяла зачервена от огън.

Пристигналият лекар я прегледа и произнесе една от ония думи, от които така много се страхуват всички майки:

— Скарлатина.

В голямата градина пред прозореца на долния етаж стоеше Гулината майка. С тъга гледаше тя слабичкото остригано момиченце в дълга риза и халатче, което сега, след болестта, съвсем не приличаше на предишната весела Гуля.