Елена Илина - Четвъртата височина

През затворения прозорец гласът на Гуля не се чуваше. Но лицето й изразяваше пълно отчаяние. Тя бързо пишеше нещо на голям лист хартия, подложен на долната дъска на прозореца, и после показваше през прозореца своите драскулки на майка си. В разкривени редове бе написано:

Мамо, вземи ме оттука. Цялата ми кожа се смъкна. Не мога да живея повече тука!

В отговор майка й написа на листчета от бележник:

Гуленка, потърпи още мъничко. Скоро ще те взема в къщи. У дома те чакат чудесни подаръци.

Устните и брадичката на Гуля трепереха, но тя се сдържаше и не плачеше, макар че беше само на осем години.

Когато майка й си отиде, Гуля, натъжена, тръгна към кухнята, за да научи какво е менюто за вечерята. Много интересно беше — по три пъти на ден да тичаш в кухнята, а след това да обходиш всички помещения на своето отделение и да казваш на лежащите в леглата деца какво ще има за закуска, за обед или за вечеря.

— Запечени макарони и желе! — тържествено обяви Гуля.

За съжаление, оказа се, че някакво дълго като върлина, остригано момиче от съседното помещение бе успяло вече по-рано от Гуля да изтича в кухнята и тази новина на никого не направи впечатление.

Гуля седна на кревата и въздъхна. До вечерята оставаше още цял час. Тя се зае да издекламира шепнешком стихове от своя любим поет Некрасов. И изведнъж, незабелязано за самата себе си, в главата й започнаха да се нареждат някакви нови, отникъде нечути думи и срички за нейното мъничко червеникаво кученце Петка, което бе останало в къщи:

„Как ли се получи това у мене? — помисли Гуля. — Това не са вече такива глупави стихове като ония за Африка.“

И тя си спомни своето първо стихотворение, което бе съчинила, когато бе още на четири години:

„Ще трябва да се запише стихчето за Петка“ — реши Гуля.

Тя взе молив, парченце хартия и написа с големи букви:

Стихове за Петка

И изведнъж й се доспа. Очите й започнаха да се затварят, главата й натежа и Гуля падна по очи на възглавницата.

Когато за вечеря й донесоха пълна чиния с топли макарони, Гуля вече спеше дълбок сън.

Като се върна от болницата, Гуля намери в къщи цяла библиотечка. На поличката бяха наредени нови, още влажни от печатарското мастило книжки. Най-много от всичко на Гуля се харесаха книжките за пътешествия.

„Ех, да порасна по-скоро — мислеше си тя — и сама да стана пътешественица!“

И изведнъж съвсем неочаквано Гулината мечта се изпълни. Гуля отпътува заедно с майка си далече, много далече, в Армения.

За майката това бе служебна командировка, а за Гуля — едно от най-веселите пътувания.

В двора на къщата, където се настаниха, миришеше на изгоряло от малкото огнище, изградено от камъни срещу самата врата. Пред огнището бе клекнало едно момиченце с черни, стегнато сплетени плитки. Момичето бъркаше нещо с голяма лъжица в един меден тас. От таса се издигаше сладка медена миризма, та миришеше на мед дори и на улицата.

Наближаваше есен. Слънцето вече не печеше както през лятото, а грееше спокойно и умерено.

— Как се казваш? — запита Гуля момичето.

Момичето поправи една след друга двете си плитчици и започна да разглежда лъжицата, като че ли за първи път я виждаше.

— Гаяне — тихо отговори то.

— Ходиш ли на училище? — запита Гуля.

— Разбира се, че ходя — проточено каза Гаяне.

— А обичаш ли училището си?

— Разбира се, че го обичам.

— А имаш ли си приятелки?

— Разбира се, че имам.

— А с мене искаш ли да дружиш?

— Разбира се, че искам — усмихна се Гаяне.

— А къде е твоето училище, близо ли е?

— Не е много близо — отговори Гаяне, — малко е далече.

Гуля седна на стъпалото при Гаяне. Малко по малко момиченцето стана по-приказливо и Гуля узна от него, че двете снежни планини, които се издигат зад облаците, се наричат Арарат и че арменците още ги наричат по старинному Сис и Масис — Малък Арарат и Голям Арарат. А Гуля разказа, че тя с майка си е пътувала с влака през някакви планини и че когато те на сутринта рано излезли на гара Алагьоз, било много студено.