Елена Илина - Четвъртата височина

— В планините е винаги така — каза Гаяне. — Ето планината Алагьоз — и тя показа с ръка планината, която се издигаше точно срещу Арарат. — Моят по-голям брат Каро се е качвал на самия й връх.

— А къде е той сега? — запита Гуля.

— Ами че ето го — кимна Гаяне към момчето с кожена шапчица.

Момчето беше яхнало каменната ограда и гледаше някъде в далечината, засенило очи с ръка.

— Той гледа чуждите момчета да не оберат нашите круши и дюли — обясни Гаяне.

— Жалко, че го няма тука моя по-голям брат Ерик — въздъхна Гуля. — Ерик щеше да им даде да разберат.

Гуля каза това, без да се замисли, и сама се учуди на думите си. Ерик съвсем не й беше брат, той беше неин другар още от най-ранното й детство, но Гуля в тази минута завиждаше на Гаяне, че си има брат, и си измисли по-голям брат.

Дружбата между Ерик и Гуля започна още от онова време, когато и двамата бяха само по на три години.

Впрочем по онова време Гуля нерядко обиждаше Ерик. Веднъж тя отнесе у дома си неговия бял плюшен слон и не искаше да се раздели с него. Тя казваше:

— Слонът сам ми каза, че не иска да живее при Ерик, той иска да живее при мене.

Ерик дълго и търпеливо чака, докато на слона отново му се поиска да се върне при своя истински стопанин.

Но често се случваше и Гуля да дава на Ерик своите играчки. Тя дори му бе подарила своя любим палячо Пафнутий Иванович.

След това тя и Ерик постъпиха в различни училища и започнаха да се виждат по-рядко. Но все пак те живееха в един и същ град.

А сега Ерик беше на хиляди километра далече от Ереван — в Москва.

— А голям ли е твоят брат? — попита Гаяне.

— Голям — каза Гуля, — може би по-голям даже и от твоя Каро.

И Гуля погледна към оная страна, където беше момчето с кожената шапчица.

Момчето се заканваше с юмрук на някого, който стоеше от другата страна на каменната ограда, и сърдито крещеше нещо на своя език. Изведнъж иззад оградата полетяха право върху него парчета кал.

Гуля скочи от мястото си и изтича до оградата. Тя бързо се покатери и завика:

— Ей, момчета! Ако веднага не престанете, ще повикам моя голям брат Ерик. Той има истинска ловджийска пушка!

Неприятелите изумено гледаха непознатото момиченце, което съвсем не приличаше на тихите и боязливи момичета, които бяха свикнали да виждат по улиците на своя град.

Едно от тях, най-мургавото и силно, гледаше Гуля с отворена уста и без да мига.

— Чакай, чакай! — каза Гуля. — Аз ей сега ще дойда!

Кой знае дали момчето разбра нейните думи, но то веднага се обърна и избяга.

След него хукнаха и другите.

— Ще дотичат сега от другия край — каза Каро, — зная ги аз!

— Че ти не зяпай! Тичай срещу тях! — заповяда Гуля. — И ако нещо се случи, викай: „Ерик!“.

Каро слезе от оградата и с всички сили хукна към противоположния край на двора. Скоро оттам се понесе отчаян глас:

— Ерик! Тука! Е-рик!

Гуля се завтече на помощ.

— Ерик иде! — завика тя, като тичаше. — Пълни си пушката.

Каро стоеше върху наклонения покрив на къщата. Той радостно замаха с ръце:

— Избягаха!

— Аха! — завика Гуля. — Изплашиха се!

Каро слезе на земята.

— А ти наистина ли имаш брат Ерик? — запита той.

Гуля кимна с глава:

— Братовчед…

— А къде е сега? В къщи ли?

— В къщи… в Москва.

Черните вежди на Каро високо се подигнаха. Но като съобрази нещо, той се засмя.

— Хитра! Брат й е в Москва, а тя целия Ереван с брата си плаши.

— Искаш ли да дружиш с мене? — запита Гуля.

Каро пристъпи от един крак на друг и се усмихна:

— Аз си имам сестра Гаяне. В Ереван, а не в Москва. С нея можеш да дружиш.

— А с тебе не мога ли?

Каро се смути.

— Защо да не може? Може!

И от този ден Гуля се сприятели с Гаяне и Каро. А неприятелската армия със завист наблюдаваше отдалече как братът и сестрата подбираха за пристигналото момиченце най-зрелите, най-сочните круши.

Скоро и враговете се проникнаха от уважение към тази пришълка. Това стана така.

В двора у тях лежеше вързано голямо и сърдито куче, Абрек. Далече наоколо се разнасяше неговият дрезгав, свиреп лай.

Няколко пъти се спираше Гуля до вратата на двора, където живееше Абрек, и поглеждаше през вратичката, но Абрек не се виждаше.

Най-после, като доби смелост, Гуля се покатери на една издатина на каменната ограда и видя голямото сиво овчарско куче. Кучето отчаяно въртеше глава и се мъчеше да се освободи от дебелата връв, която заменяше синджира.

— Ей сега ще ти помогна! — извика Гуля, прехвърли се през оградата и като скочи долу, изтича право при колибката.