Елена Илина - Четвъртата височина

Съседите съобщиха по телефона на майка й в службата. Когато тя влезе в стаята, Гуля с ридание се хвърли насреща й.

— Не мога повече да живея така! — каза тя.

Майката седна на дивана и притегли дъщеря си към себе си.

— Е, кажи, какво се е случило. Пак с Настася Петровна ли не се спогодихте?

Сълзи задушаваха Гуля.

— Тя нищо не разбира! — едва изрече Гуля, като се заливаше в сълзи. — Тебе и татко цял ден ви няма в къщи, а тя нищо не разбира. Аз така хубаво бях залепила твоите картинки по стените, мислех си — ще се зарадва, а тя казва: „Стените си развалила“, и всичко смъкна, с ножа ги изстърга. Изпрати ме на училище!

— Добре, Гуленка, ще измислим нещо. Само че друг път не бягай в Испания, без да питаш.

Майката сложи дъщеря си да легне на дивана и я зави. Гуля се успокои и заспа.

А майка й дълго още седя до нея, като я милваше по главата. Между меките й ленени къдрици едва се тъмнееше на врата кичурче кестеняви коси.

„Расте моята дъщеря — мислеше майка й, — ето и косата й започва да потъмнява. Какъв ли ще бъде нейният живот?…“

Гуля караше седмата година. Тя отдавна вече можеше да чете — едва ли не още от петата година — но да я пратят в училище беше още рано. Познати посъветваха майка й да я настани в групата, която се ръководеше от една стара учителка французойка: момиченцето ще играе и ще се разхожда заедно с други деца, пък и езика ще научи между другото.

И ето, Гуля за първи път дойде при учителката.

В стаята със стари избелели мебели и множество картини и фотографии по стените освен Гуля имаше и други две деца: момченцето Льолик с дълги къдрици, което приличаше на момиче, и остриганото момиченце Шура, което приличаше на момче.

Децата седнаха до ниска масичка, а старичката учителка взе едно зелено зайче от парцали и запя някаква неразбираема песничка. Заекът в ръцете й започна да играе на масата някакъв смешен танец. Ушите му подскачаха, а краката му се люлееха. Децата се смееха и повтаряха след учителката чудноватите думи на песничката.

Гуля гледаше изпод вежди всички и мълчеше. Но ето че се реши да попита нещо.

— Адам — каза тя най-после, — защо…

— Какво каза? Повтори — учуди се французойката.

— Адам — повтори Гуля.

— Не „адам“, а „мадам“ трябва да се каже.

— Мадам — започна отново Гуля, — нима руският език е толкова лош, че е нужно да се учи и френски?

Това й се струваше чудно. Защо да се пеят песнички на неразбираем език, когато на света има такъв хубав и разбираем руски език? И при това, защо трябва да карат този зелен заек да играе? В къщи Гуля също си имаше заек, само че не зелен, а ясносин, но той вече две-три години лежи в сандъчето със старите играчки. Гуля скоро трябваше да постъпи в училище, а тука я забавляваха като мъничка!

Старицата не знаеше какво да отговори на Гуля. Тя помисли малко и накара децата да се заловят на хоро. Мадам хвана за ръка Льолик и Шура, а Шура подаде ръка на Гуля. Но Гуля се дръпна и седна на стола.

— Аз не обичам да играя сутрин — каза тя. — Аз обичам сутрин да чета.

Французойката недоволно поклати глава.

— Ти си непослушен момиче. Е, добре, хайде да четем.

Но оказа се, че в тази група също четат не по руски, а по френски. И не четат приказки, а само азбуката.

Мадам раздаде на децата картинки с нарисувани на тях букви: а, бе, це, де… Това не беше нещо сложно. Гуля бързо запомни всички букви. Не бе изминал още и един месец и тя вече можеше да чете достатъчно бързо по френски.

Когато се разхождаха в градината, тя караше своята „адам“ по-бързо да се върнат в къщи.

— Хайде да идем да почетем още малко вашата френска книжка.

А към края на зимата тя се научи не само да чете, но и да пише. Когато на уроците тя се забравяше и немирстваше, мадам слагаше пенснето на носа си и казваше:

— Мирно! Сега ще пишем диктовка.

Но Гуля и този урок превръщаше във весела игра.

— Детето лежи в люлката — диктуваше мадам с монотонен глас френските изречения. — Птичката е кацнала на дървото. Бабата плете чорап. Дядото пуши лула.

А Гуля пишеше в тетрадката си:

Бабата лежи в люлката. Детето пуши лула. Птичката плете чорап. Дядото е кацнал на дървото.

И като се стараеше да не се смее, с най-сериозен вид подаваше тетрадката си на своята „адам“.

Французойката поправяше пенснето на носа си и се заемаше да чете на глас Гулините драскулки.

— Какво е това? — казваше тя, смръщила вежди. — Птичката плете чорап? Детето пуши лула? Нищо не разбирам.