Елена Илина - Четвъртата височина

И изведнъж блеснаха лампите. Гуля примижа. Силна гореща светлина плисна в очите й.

— Мамо! — неволно извика Гуля.

Ослепителният поток светлина се сипеше върху нея от всички страни и пареше в очите й.

Някъде иззад този поток от светлина тя дочу познатия глас на режисьора:

— Нищо, Гуленка, тия лампи са такива. Е, как ще изплашиш леля Настя? Кой е дошъл при нея?

Гуля помисли малко и като направи страшни очи, закрещя:

— Настя, Настя, бягай! Бармалей пристигна!

И това беше всичко, което Гуля трябваше да направи в тази сцена. Сега тя можеше да отиде при майка си, която я чакаше в съседната стая. Но тя искаше да знае какво ще стане с бедната Настя.

Пъхнала се под масата, Гуля гледаше внимателно и шепнеше, като се заканваше с юмрук на Бармалей:

— Махай се, глупак! Махай се!

И когато по-нататък, според хода на действието, „мъртвата“ Настя внесоха на ръце в къщи, Гуля, като я гледаше, притисна юмручета към лицето си и тихичко заплака.

След няколко месеца, когато филмът бе вече свършен, режисьорите поднесоха на Гуля нейния портрет в ролята на най-мъничката от рязанските жени. На този портрет имаше надпис:

На извънредно талантливата артистка от благодарните режисьори

— Мамо, мамо, гледай! Синичка кофичка! — викаше с възторг Гуля и дърпаше майка си към една витрина с играчки.

Зад стъклото на витрината имаше всякакви интересни неща — кукли, мечета, зайчета в раирани панталонки, камиони, локомотиви — но Гуля гледаше само кофичките за пясък. Те бяха боядисани със светлосиня емайлова боя и на всяка бе нарисуван букет цветя.

Отдавна Гуля мечтаеше за такава кофичка. Така много й се искаше да я подържи в ръцете си, да я напълни с пясък догоре, да я поноси по пътечката в градината. Много пъти тя бе молила майка си да й купи такава кофичка и майка й обеща, но Гуля не можеше да разбере скоро ли ще й купи или не много скоро. „Ще ти купя, когато имам пари“ или: „Ще ти купя, когато станеш добро момиченце“. А кога ще стане това?

И изведнъж днес Гулината мечта неочаквано се сбъдна. Тя получи кофичката, а като прибавка към нея и лопатка, също боядисана със син цвят.

Гуля тръгна с майка си и весело размахваше кофичката.

— Гуля, върви както трябва — каза майка й, — ти всички блъскаш!

Но Гуля изглежда нищо не чуваше. Кофичката се люлееше в ръцете й и тя току закачаше с нея минувачите.

Майката се разсърди:

— Ако веднага не престанеш, ще ти взема кофичката и ще я дам на друго момиче!

— На по-добро ли? — запита Гуля.

— Разбира се, че на по-добро от тебе — отговори майка й.

Гуля недоверчиво погледна майка си и така замахна с кофичката, че чукна по главата ваксаджията, който седеше на столчето си.

Майката се изплаши.

— Извинете, другарю! — извика тя и изтръгна кофичката от ръцете на Гуля. — Ти удари тоя чичо, лошо момиче!

— Аз без да искам! — каза Гуля.

— Нищо, мъничка гражданко! — каза черноокият ваксаджия, като се усмихваше весело. — До сватбата ще заздравее!

— А кога ви е сватбата? — запита Гуля.

Но майка й вече не чуваше нито ваксаджията, нито Гуля. Решително, с бързи крачки тя се отправи към милиционера, който стоеше на кръстопътя.

— Другарю милиционер — каза тя, — имате ли деца?

— Имам — отговори милиционерът.

— Добре, тогава дайте им това.

И тя подаде на милиционера кофичката. Той така се учуди, че нищо не успя да каже.

Майката бързо отведе своята щерка, а милиционерът така си и остана сред павираната улица със синята кофичка в едната ръка и с милиционерския жезъл — в другата.

Навела глава, Гуля вървеше и мълчеше. В градината тя седна на една скамейка. При купчина чист жълт пясък играеха деца. Четири различни кофички бяха оставени на пътечката. Някакво момиченце насипа с лопатката си в тях пясък, а другите деца веднага го изсипаха обратно. Беше много весело. Но Гуля дори и не погледна към тях.

Майка й мълчаливо я наблюдаваше. Тя очакваше, че момичето няма да издържи и ще заплаче. Но Гуля не плачеше.

Когато си дойдоха в къщи, тя спокойно разказа на баща си, който четеше на дивана вестник:

— Знаеш ли, татко, ние подарихме на милиционера кофичката.

— Каква кофичка? — учуди се баща й. — На какъв милиционер?

Гуля се усмихна:

— Кофичка за игра, на един истински милиционер.

А когато тя излезе от стаята, майка й разказа в какво се състоеше работата.

— Аз самата едва не се разплаках, когато за наказание отнех от ръцете й играчката. Колко много мечтаеше за такава кофичка! А тя не дава да се разбере, че й е мъчно и обидно.