Петър Бобев: Жрицата на змията

Фернандо излезе навън, седна на шезлонга. Запали цигара. Отсреща, на стотина метра пред него, течеше лениво голямата река. Другият бряг не се виждаше зад гъмжилото от острови и островчета, затиснати с гигантски купи от зеленина. А отсам, сред малката поляна, сякаш в дъното на някакъв зелен кратер, се жълтееше бамбуковото му бънгало, край което се гушеха покритите с палмови листа колиби на помощниците му.

Върху разперените като чадър клони на блатната акация бяха накацали десетина уруби, лешоядите на джунглата, които подскачаха тромаво от клон на клон, вперили в него нахалните си зеници.

Беше опитал да се пребори и с тях. Не успя. Стреляше ги, ловеше ги с въдица като туземците. Напразно. На мястото на всяка убита птица долитаха две нови. Сякаш извираха от този зелен ад. И дебнеха. Отнасяха с крясък всяко късче храна. Издебваха го, когато отваряше вратата, и се намъкваха между краката му в самия склад.

Но сега бяха сити. Епидемия мореше крокодилите в реката и урубите се гощаваха цял ден с изхвърлените трупове. За пръв път бяха преяли и туземците. За тях крокодилското месо представляваше деликатес. Те лежаха с издути кореми в хамаците си и пиеха маниоково пиво. А децата им се ровеха по двора сред домашните папагали.

И до тях, до тая гнусота — той, Фернандо Великолепния! А нейде наблизо, на сто, на двеста, може би само на няколко километра оттук, се спотайваше легендарното съкровище и чакаше щастливия си откривател. Индианците навярно го знаеха, но мълчаха. Може би не го знаеха. Та те не обичат да пътешествуват. Не са и любопитни. Най-дългите им походи са до съседното селище, до вражата колиба-гея, колкото да отмъкнат някоя глава за опушване — и толкова!

Фернандо трепна. Унесен във виденията си, в сладките мечти за жадувания град, не бе усетил как напреде му застана един стар индианец — сух, прегърбен, с разкривени от артрит нозе. Главата си бе окичил с диадема от пера на харния, емблема на храбреците. Старецът стоеше мълчаливо, като изучаваше зорко през възпалените си коси очи легналия бял човек.

Фернандо запита небрежно:

— Какво търсиш?

Гостът мълчеше.

— Или носиш нещо? — добави бразилецът.

Клиентите му идваха обикновено така, привечер, уговаряха се с него, после се връщаха в гората, за да донесат стоката си, увита в бананов лист, и същата нощ изчезваха.

Индианецът заговори:

— Ти ли си белият човек, който събира тсантси?

Търговецът у Фернандо се събуди:

— Дай да я видя!

Старецът не се мръдна.

— Ватупи идва за друго — рече той.

Белият търговец почна да се дразни от държането на стария дивак.

— Казвай по-скоро за какво си дошъл! — сопна му се той. — Не ми губи времето!

Туземецът сякаш не забеляза грубостта му, а продължи с безстрастен глас:

— Ватупи не носи тсантса. Ватупи иска тсантса.

Фернандо не изтрая:

— Слушай, Ватупи! Да се разберем! Аз купувам. Не продавам. По-точно, продавам на други, които могат да ми платят по-добре от теб.

Индианецът повтори:

— Искам тсантса, тсантсата на Наанчи!

— Кой е тоя Наанчи?

— Синът на Ватупи. Ватупи беше голям ловец. Имаше само двама сина — Наанчи и Канирса. Враговете взеха главата на Наанчи. Подчиниха духа му, принудиха го да им служи. После главата дошла при теб — белия човек, който събира тсантси. Ватупи дойде да си я иска. Да я отнесе в своята гея, да я зарови до главния стълб, където спи тялото й. Да се успокои духът на Наанчи.

Фернандо изпита неочаквана симпатия към нещастния баща. Горкият! Тръгнал да търси главата на сина си. И тя може би лежи в торбата с пясък, готова за път, готова за пазара. Ако можеше да съживи сина му, Фернандо навярно би направил тоя жест. Но сега? Сега всичко беше свършено. Наанчи не съществуваше. Не усещаше, че липсва главата му. Нима заради празните суеверия на тези диваци Фернандо трябваше да губи?

— Нямам — излъга го той решително. — Изпратих ги.

— Къде?

— Надолу по реката.

— Не е вярно! — възрази индианецът. — Ватупи гледа. Никой не е слизал по реката. Дай ми я! Ватупи ще ти върне заради нея една тръба, която изригва мълнии.

Фернандо се усмихна. Ех, глупчо! Предлагаш една пушка, когато могат да се вземат стотици долари?

Той вдигна рамене, разпери ръце.

— Няма ги! Нали ти казах?

Ала старецът не мръдваше. Стоеше приведен върху кривите си крака с непроницаемо изражение на лицето.

— Ватупи ще чака. Един ден, два дни… Ще чака да му я върнеш… Ватупи ще я зарови в геята си до тялото й, ще освободи от магията душата на Наанчи.