Петър Бобев: Жрицата на змията

Живот — мръсотия!

Отначало мечтаеше. Безброй легенди се носеха за тоя край: загубени в джунглата древни градове, храмове от злато и диаманти.

Злато и диаманти! Сила, власт, отмъщение!

Розовия град, потънал при големия потоп и по волята на боговете отново изплувал — загадъчният град, за който индианците говорят шепнешком. Зли сили го охраняват и никого не пускат там.

Фернандо се усмихна самонадеяно — само него ще пуснат. Не го плашат никакви зли сили.

Няколко пъти той навлиза в джунглата, претърси цялата околност — и все нищо.

Поне зрънце истина трябваше да съществува в тези легенди. Всяка легенда крие някаква истина. И тук също. Навсякъде само за това се говореше, за тоя тайнствен град. Някои твърдяха, че там живеят бели туземци, които залавят всеки минувач и го принасят в жертва на своя бог.

Дали и това беше подла измислица на жалките червенокожи главорези в детинските им опити да отмъстят на белите с плоски лъжи, подобни на лъжите за амазонките, които убивали всяко родено момче, или пък за водните индианци с плавателни ципи на краката, живеещи в дупки край реките като видри.

А злато съществуваше. Без съмнение. Иначе откъде тези мръсни диваци го донасяха на мисионерите, за да си купуват хинин? И то не самородно злато, а откъртвано късче по късче от скъпоценни съдове и украшения.

Хубава сделка — грам злато за грам хинин.

Той опита и тая търговия. И с по-голяма изгода за индианците — два грама хинин за грам злато. Но благочестивите отци подушиха конкуренцията му. Той излезе благоразумен. Виждаше властта им. Златото на червенокожите божи чада беше отредено за църквата. Само за нея. Той знаеше какво значи монопол. Ако искаше да живее в мир с всесилните мисионери, трябваше да се откаже от хубавия бизнес.

Остана му тази единствена цел — да намери града на златото. А всяка експедиция в джунглата струва пари: оръжие, припаси, носачи. Наистина плащаше с мъниста, с огледали, а и ножове, но тук, на толкова хиляди километра от пазара, тези дреболии струваха луди пари. Зад него не стоеше цяла организация с параходи и самолети като Обществото на евангелистките мисионери или Езуитския орден.

Той беше сам.

Така неусетно премина към сегашния си занаят. Пфу! Гробарски занаят!

Но що да стори? Нали трябваше да продължи издирванията? Да намери най-сетне този проклет град, за да го завладее, тъй както някога прадедите му бяха завладели хубавия Рио. Да грабне златото — и тогава… О, тогава! Мисли му, Жоао! А Рио, Рио отново ще бъде негов. Неговият прекрасен, ненагледен Рио!

Докато се сбъдне това, волю-неволю, ще търгува с вонещата стока. Нямаше друг изход. Докогато тези глупави диваци продължават да си режат взаимно главите, за да ги сушат с горещ пясък, и има богати безделници, готови да плащат със злато такива гнусни сувенири, дотогава доходите на Фернандо щяха да нарастват.

Търговията му разцъфтяваше. Отначало той плащаше по три пушки за парче. Но доставчиците му се намножиха. Той намали цената — две индиански глави за една пушка, а за бяла глава — две пушки. В същото време се намножиха и клиентите му. Епидемия обхвана хората с излишни пари. Всеки бързаше да натъкми кабинета си с такава канибалска украса. Но не само това. В Рио, в Белен, в Лима — навред плъзнаха уредници на музеи да купуват уме — тръбите за издухване на отровни стрели, и тсантси — изсушените човешки глави. Купуваха, без да питат как са добити, без неудобни въпроси. И естествено при такова лудо търсене цените веднага скочиха.

Фернандо печелеше много. Ала не за това беше мечтал. Не му стигаха шепите долари. Искаше друго — злато, камари злато, готов на всичко за него.

Тук му беше опротивял целият свят — москити, прилепи, вампири, крокодили, хищни риби. И най-вече туземците, сред които беше принуден да живее. Диви главорези! Наистина и той убиваше не по-малко от тях, но имаше защо. За пари, за много пари. А те си режеха главите ей тъй, нахалост, подкокоросвани от агентите му и от шаманите, подхванали една безкрайна кървава игра на отмъщение. Всеки дебнеше съседа си, отмъкваше главата му и клякаше да я суши. Сушеше й седмици поред, й то с такава тържественост, с такива сложни ритуали, че ако не беше толкова гнусно, щеше да бъде най-веселото зрелище. После я запокитваше далеч от колибата си като нечиста вещ. Фернандовите помощници имаха само тая грижа — да подушат кой е отрязал главата на съседа си, за да я приберат, когато я захвърли.

Може би с тая стока те донасяха и свое собствено производство. Може би. Но това никак не го засягаше. Беше тяхна лична работа. Впрочем от тях можеше да се очаква всичко. Изгонени от племената си — ни цивилизовани, ни истински диваци. Ако не бяха уверени, че няма на кого другиго да продават, отдавна да са опушили и неговата аристократична глава, да са зашили с лико сладкодумната му уста. Но те имаха сметка от него, затова му служеха, пазеха го.