Петър Бобев: Жрицата на змията

Боян настръхна. Чу как изпращя настъпена клечка, зашумяха едри кожести листа. Маймуните се разкрякаха яростно. Обадиха се и папагалите.

Както лежеше с опряна глава върху обраслия с мъх корен, човекът се взря в мрака, откъдето идваше шумът.

И видя две святкащи зеници.

Беше тъй отпаднал, че не можа дори да се уплаши; Цялото му тяло, волята му, чувствата му бездействуваха, смазани под лепкавата тиня на безразличието.

Само си помисли, и това не беше толкова чувство, колкото разум — значи, вече край… Е, добре — край… Дано по-скоро…

Звярът изсъска като котка, двете святкащи точки се снишиха. Ягуарът се готвеше за скок.

Замаян, с бръмнали уши, в тежък полушемет, Боян се учуди на равнодушието си. Сякаш не беше той, а някой друг. Сякаш не го дебнеше смъртта. Като че се бе издигнал нейде високо-високо и оттам съзерцаваше безучастно някаква интересна случка, която не го засягаше. Случка — сън, измислица, все едно филм!

Точно тъй, гледаше филм…

Хищникът се подхвърли нагоре.

В същия миг избръмча отпусната тетива като докосната струна на арфа. Звярът се строполи на земята, захърка, затръшка се бясно. Изправи се, пак рухна. Боян усети дъха на месоядната му уста, чу учестеното му дишане.

Тетивата отново звънна, втора стрела се впи в тялото на ягуара, който подритна с крака, изхриптя и притихна.

Маймуните млъкнаха, може би смаяни от станалото или пък побягнали преди това.

Настана тишина. И в тая тишина още по-напрегнато засвириха москитите, заскрибуцаха цикадите, заквакаха жабите.

Кой беше неочакваният спасител?

Безсъмнено не бял човек! Белите не си служат с лъкове и стрели. Пък и какво ли ще дирят тук, в най-залутания край на Амазония?

Изведнъж нещастникът отвори широко очи, от изненада дъхът му пресекна.

Иззад гигантския дънер на сейбата изплува някакво чудесно видение. Приближи полугола бяла девойка с къса памучна туника, с навита на венец руса плитка и диадема от ярки светлинки, която лееше наоколо меко, спокойно сияние и прогонваше черните сенки на джунглата. В ръката си тя държеше лък, а през рамото й висеше колчан със стрели.

Такава красота!

Боян лежеше изумен, без да шавне. Не сънуваше ли? В ред ли беше разсъдъкът му? Защото това не можеше да бъде истина! Истината не е такава. Сън е. Трескав сън, в който се редуват в нелепа смяна ужас и неизживени блянове!

Живо същество ли стоеше насреща му и го гледаше с мълчаливата си, печална усмивка?

Живо същество или болезнена халюцинация?

Девойката пристъпи, окръжена от яркия си ореол, хвърли безразличен поглед към простреляния хищник и се приведе над занемелия от учудване Боян.

Очите й, тъмни и печални, го обгърнаха в безкрайно сладостна ласка. И в същото време той прочете в тях още нещо — неизмеримо тежка мъка и примирение…

Едновременно и топлота, и безнадежден хлад.

Тя раздвижи устни да проговори.

Но не. Не беше говор, а свирене с уста. Или по-право не и свирене, а нещо по-сложно, неразгадаемо — и шепот, и пеене едновременно. Мелодично и галещо.

Девойката млъкна. Очите й го гледаха нетърпеливо. Очакваха отговор.

Какво ли питаше тази музика?

Младият археолог си припомни — свирещия език на гуанчите от Азорските острови, езика без думи на древното загадъчно племе. И още някъде — бушмените в Африка…

В този миг нещо ново привлече вниманието му. След гладкия унес от близостта на това прекрасно създание нов ужас вледени съзнанието му, пресуши устните му, спря дъха му.

Нима тя не чуваше? Не виждаше ли?

През гъстака се подаде огромна змийска глава, а след нея се източи туловището на гигантска анаконда. Тя пълзеше бавно и уверено — някаква неправдоподобна, неприемлива за човешкия разум грамада от гъвкавост и сила, — а под страшната й тежест скърцаха преломените храсти, пращяха разкъсаните лиани. Из зиналите й челюсти се подаваше като двурога вила езикът й, който опипваше всяка трева, всеки дънер наоколо, а изцъклените й зеници мъждукаха със зеленикаво сияние като два фосфорни диска.

Видът на приближаващото влечуго ужаси Боян. Той опита да се привдигне, посочи с ръка.

Девойката само се извърна небрежно назад, после потропа с крак по земята. Змията спря, застана неподвижна като каменна колона, наподобила ограждащите я дървесни стволове. Очите й продължаваха да греят със своя студен огън и само неспокойният й трептящ, език издаваше, че е жива, че стои и дебне.

Девойката пристъпи към нея и я прегърна. Но и с две ръце не успя да обхване шията й.