Петър Бобев: Жрицата на змията

Едва сега, при сравнението на нежното момиче със заплашителната мощ на чудовището, Боян успя да проумее, да осъзнае неговите размери. Дължината му може би достигаше тридесет-четиридесет метра, а дебелината му се равняваше на три девойки като прекрасното русо привидение, което галеше с ласкави длани люспестата му броня.

Той не издържа повече. Надигна се, подпря се с гръб в стъблото, опита да проговори, да каже нещо, да извика, да изкрещи от ужас.

Внезапно цялата джунгла се завъртя — убитият ягуар, девойката, чудовищната змия, дърветата. Черният мрак избухна като безшумен взрив и зарина всичко. Звездната диадема върху русата глава угасна…

Фернандо Бендейра сложи в торбата петте тъмнокафяви топки, обля я с каучуков сок и я окачи на една връв за тавана да съхне.

И това свърши! Тая противна работа! Сякаш цялото му съществувание се бе просмукало с миризмата на гьон и мърша. Такава миризма не се премахваше нито с миене, нито с проветряване, нито с букетите цветя, които красяха цялата къща — по масата, по полиците, по прозорците и пода.

Дори сред джунглата, в този забравен от бога пущинак, Фернандо Бендейра беше същият денди, когото познаваше цял Рио. След парите и момичетата имаше само една страст — цветята. Фернандо си оставаше все същият поет-мечтател, какъвто беше и преди мръсната несполука. Обичаше красивите девойки, красивите цветя, красивите дрехи, красивите автомобили. Обичаше красотата!

А беше принуден да се крие като див звяр в тая пустош, сред тълпа голи и мръсни туземци, наплескани с черни и червени мазила, по-гнусни от маймуни. Принуден беше да спи в неудобен хамак, омотан с противомоскитна мрежа, да се пази от милиардите отвратителни насекоми, които сякаш изригваха от преизподнята. Неговият дом в Рио де Жанейро беше дворец, пренесен тухла по тухла от Венеция. Банята му блестеше като украшение. Никой нямаше като неговите аромати за баня, а сега той се къпеше в някакъв тинест гьол. Той, Фернандо Великолепния!

Роден бе за лукс, за богатство — да гребе с пълни шепи от живота. И той не бе изпуснал нито една радост, нито една наслада. Красив като римски бог, силен като Херкулес, и умен, вкусил от всичко, що можеха да дадат парите.

Парите!

Едва сега той откри истинската им цена. Парите — сила, власт, ум, всичко! Всяка врата беше отворена за него — от метача до президента. Фернандо Бендейра беше желан навред. Никъде не пропускаха да го поканят — магията на парите не познава граници. Може би някои злословеха зад гърба му, може би подмятаха боязливи намеци за неговите доходи, може би го кичеха с обидни епитети. Но само зад гърба му. В лицето му не смееха — знаеха неговата мощ.

А може би разбираха колко относителни са нравствените им норми! Навярно се догаждаха, че най-важното е да печелиш, безразлично как — на борсата, когато изкупиш на безценица акциите на противника и го накараш да си пусне куршума в сляпото око или когато ти сам му вкараш парчето олово под кожата, за да му вземеш направо парите. Законът беше един, същият закон, който владееше и тук — законът на джунглата.

Но трябва да си отваряш очите, както и тук… Може би там още повече.

Един път в живота си се довери, омръзнало му бе да се крие от всички. Този подлец Жоао успя да го надхитри. Жоао Девойката го бяха кръстили на подбив. А той, най-безопасният наглед, успя да го измами. Измести го, взе мястото му и го принуди да бяга, за да отърве кожата си. Ако беше полицията, все щеше да се оправи някак — връзки, подкупи, куршуми. Но неговите момчета бяха други. Те не прощаваха никому — тъй ги бе учил той. Не простиха и на него, задето бе делил нечестно плячката. Устроиха му такава хайка, за каквато полицията не можеше дори да мечтае. Затвориха му пътищата отвред. Такава блокада са способни да организират само бандитите. Дебнеха го по параходите, по влаковете, по всички граници. Остана му само това — да се погребе в джунглата, да изчезне. Кой би дошъл да го търси тук?

Три трупа остави той при бягството си от град в град, три трупа с обезобразени лица и със своите документи, за да заблуди безпощадните си преследвачи.

И като че ли успя. Вече две години живееше тук, без да забележи нещо подозрително. Впрочем живот ли беше това? По-страшно от каторга. Той броеше дните, часовете. Тъкмеше, обмисляше отмъщението си. Нека да го позабравят, да се отпусне Жоао… Тогава с един удар ще го смаже — такъв удар, какъвто не са сънували…

Но дотогава все трябва да се живее някак.