Петър Бобев - Жрицата на змията

Боян се поколеба. Да му каже ли и за това — за божественото видение с навита на плитка коса, с лък и стрели, безпогрешни стрели…

Не се реши. Пред сурово стиснатите устни, пред насмешливата им бръчка не се осмели да разкрие сърцето си.

Какъв отблъскващ, противен човек! Добре, че вече се разделяше с него. Повече нямаше да се измъчва от присъствието му.

— Млади човече! — рече Доналд Джексън. — Казах ви го веднъж. Повтарям. Смятах, че сте археолог, учен, а не търсач на сензации. Смятах, че знаете по-добре от мен откъде произхожда името Амазонка.

— Знам! — отвърна Боян. — „Амазуну“ — шум на вълните. С този вик индианците предупредили Ореляно за идващата от океана приливна вълна, поророка.

Мисионерът добави:

— Ето това сходство на думи! От него водят началото си легендите. Всеки пътешественик е търсил амазонки. За доказателство служело всяко село, от което са отсъствували мъжете — отишли на лов или на война.

Мисионерът млъкна. По реката се зададе пирога, която спря на брега. От нея изскочиха Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Двамата поздравиха сърдечно.

Облечен с чист бял костюм, избръснат гладко, напарфюмиран, с орхидея в бутониерата, елегантен както винаги, Фернандо заговори бързо:

— Радваме се, че ви сварихме! Безпокояхме се да не ви изпуснем.

Боян запита учудено:

— Познавате ли ме?

— Нямам чест — отвърна любезно Фернандо. — Но научих за експедицията ви.

Боян погледна в недоумение мисионера, който сви примирително рамене.

— Така е в джунглата. Клюките се пренасят по-бързо от телеграфа.

Фернандо добави:

— Ще ви обясня веднага. Нека говорим открито, като честни хора! Чух, че ще търсите Златния град.

Боян се усмихна.

— Ако има име, трябва да се нарича не Златния, а Розовия град.

— Няма да спорим за дребни работи. Приемам вашето мнение. Ние двамата с моя приятел решихме да ви помолим — вземете ни със себе си. Не сме учени, със знания няма да ви помогнем, но познаваме джунглата.

Боян се замисли. Какви ли бяха пък тези двамата? Безсъмнено, авантюристи. Може би иманяри. В своята професия често се бе срещал с подобни на тях. Може би са почтени хора, може би — мошеници. Но в случая нямаше избор. Безсъмнено трима европейци, и то опитни пътешественици, имат по-големи изгледи да сполучат, отколкото един.

Доналд Джексън се намеси грубо:

— Длъжен съм да ви предупредя. Няма никакъв град, никакви развалини, никакво злато — в случай че сте тръгнали за това. А вие, сеньори, ако познавате страната, трябва да сте слушали за шуарите, ловците на глави.

Фернандо отвърна с усмивка:

— Шуарите са разбрани хора, ако знаеш как да се държиш с тях.

— Тогава на добър ви път! — тросна се Джексън. — Аз изпълних християнския си дълг, предупредих ви. По-нататък нека бог ви пази!

Боян подаде ръка.

— Добре! Да пътуваме заедно. Но какви са вашите условия?

— Лесна работа! — успокои го Фернандо. — Ще се разберем. По-важно е приключението!

Но Жак Камюс го пресече:

— Не! По-напред да се уговорим! Мене не ме интересуват приключенията. Наситих им се! Искам пари! Пари ми трябват!

Археологът отговори:

— Аз не съм богат. Кажете колко искате!

— Да делим по равно! — отсече Камюс.

Боян погледна недоумяващ.

— Да делим? Какво?

— Златото, което ще намерим!

— Но аз не знам дали има злато. Пък и да намерим, то не е мое, а на Бразилската държава. Как ще разполагам с него?

— Ако няма злато, аз не участвувам! — обърна се Камюс и тръгна към лодката.

Фернандо се намеси:

— Не му обръщайте внимание! Още не е оздравял напълно от треската. Затова нервничи. Аз ще го склоня.

Боян рече:

— Но аз не съм ви канил. Вие сами…

— Разбира се! — потвърди бразилецът. — Аз ще му обясня и друго. Държавата дава премия на този, който намери съкровище. Голяма премия. За нас тя стига.

— Така може! — съгласи се Боян. — При това условие съм съгласен.

— Тръгваме ли? — залита Фернандо.

— Ще тръгнем. Но преди това кажете кои сте! Да знам поне как да се обръщам към вас.

— Аз съм Фернандо Бендейра. Приятелят ми — Жак Камюс. Неуспели каучеро. Та кой ли е прокопсал от събиране на каучук? Две неща спечелихме — треската на Жак и опитност в селвата. Дано сега сполучим повече!

— Дано! — усмихна се Боян.

Някакъв вътрешен глас се опита да го възпре — някакъв глас, който му нашепваше, че е рисковано да тръгва на такъв път с непознати хора, да обвързва с тях живота си за седмици и месеци, може би дори до смърт. Но чудното видение с русата плитка го примамваше тъй властно към юг, че замъгляваше разума.