Петър Бобев - Жрицата на змията

— Проклетници! — изруга той. — Пускат стрелите така, че да падат отвесно. Да не откриеш посоката им.

Избръмча нов залп от стрели като разлютен рой оси. И те не го улучиха. Две от тях затрептяха с червените си пера в борда на лодката, а трета рикошира и падна в краката му. След това започнаха да прелитат единични стрели, които вече не можеха да достигнат бързата пирога, тласкана напред от лудото гребане на Фернандо. Нападателите все не се показваха, скрити зад гъстата шума.

Най-сетне бегълците достигнаха брега, където се бяха струпали жителите на малкото селище, разтревожени от честата стрелба, награбили пушки и лъкове.

— Пренесете го! — заповяда Фернандо.

Двама туземци поеха изтощения човек. Отнесоха го в бамбуковото бънгало, окачиха за тавана още един хамак и го нагласиха вътре. Домакинът извади няколко хапчета хинин.

— Глътни ги! Имам достатъчно.

Свали шлема си и измъкна забитата стрела. Върху бамбуковото й острие личеше засъхнала кафява капка.

— Пак кураре! — изръмжа той гневно.

Рана от такава стрела и одраскване с нокти са различни неща. От ноктите можеш да се отървеш, като изрежеш с ножа няколко грама месо и полежиш в хамака една седмица. Но стрелата е друго. Тя прониква дълбоко, вмъква мигновено отровата. И после никой не може да те спаси… Никой… Лягай като индианците и чакай…

Болният го гледаше с трескави очи.

— Летящата смърт на Амазонка! — рече Фернандо, сочейки му стрелата. — Романтично, нали?

Оня кимна.

Фернандо излезе на двора замислен, със стрелата в ръка.

Един индианец приближи и му пошепна:

— Стрелата е на Канирса!

— Кой?

— Канирса, синът на Ватупи.

Фернандо се сепна.

— Стареца, когото убих?

Индианецът потвърди с глава.

— Отмъщава. Иска тсантсата на сеньор Фернандо.

Бразилецът усети как кръвта му изстива.

Тсантсата му, неговата глава, смалена, заприличала на кокосов орех, изложена на някоя витрина в Рио. За продан. Никога не бе допускал, че и него може да заплашва същата опасност. Смяташе, че това е работа за самите диваци — да си режат главите и да му ги носят, за да ги продава, за да печели.

И сега изведнъж по някакво проклето стечение на обстоятелствата и той се бе оказал заплетен в безкрайното им кръвно отмъщение.

Индианецът погледна към реката, заслони очи.

— Машингаши!

Фернандо отправи поглед нататък. Видя само една тънка чертичка, която се хлъзгаше по водата.

„Проклети диваци! — помисли си той. — Все по-рано чуват, все по-рано виждат.“

Наистина пристигаше Машингаши, първият му помощник. Фернандо го харесваше. Машингаши беше нещо повече от другите туземци. Разбрал бе силата на парите. Бе ходил надолу в Манаос, в Белен, бе вкусил от сладостта на порока, бе обикнал силните напитки. Схватлив и хитър, твърд, годен на всичко. Такива хора предпочиташе Фернандо и преди, когато още беше Фернандо Великолепния. Само такива приемаше в бандата си — достатъчно умни да проумеят, че без него ще си останат обикновени джебчии.

Лодката опря в брега и от нея изскочи млад, силен индианец, облечен с риза и къси панталони, със сламена шапка на глава. През рамото му висеше пушка, на пояса — револвер.

Той вдигна чантата си и се насочи право към Фернандо.

— Важна новина! — пошепна Машингаши.

— Добре! — рече Фернандо и го отведе настрана. — Казвай!

Новодошлият заговори бавно като повечето индианци:

— Един бял е видял Манка, Златния град! И скоро ще тръгне да го търси!

Фернандо неволно го хвана за рамената.

— Видял? — разтърси го той нетърпеливо. — Къде? Казвай веднага!

— Сега е при мисионера Доналд Джексън.

— Ах, негодникът! С него ли ще тръгне? Не му ли стига златото от хинина, та иска още?

— Не, засега белият мъж ще ходи сам.

— Кой е той?

— Не знам. Дошъл със самолет. Непознат.

— А кога ще тръгне? Къде е градът? Далеч ли е?

Машингаши дигна рамене невъзмутимо.

— Само това научих. Ти знаеш, трябва да се пазя. Гонят ме. Не ми прощават.

Фернандо усети, че се задъхва от вълнение.

Да намери Златния град! Друг! Да го превари! Да му отнеме съкровището, което е дирил толкова, за което е мечтал ден и нощ. Смята ли той, че Фернандо Великолепния ще се остави така да го изиграят? Че няма да се пребори? Че няма да вземе това, което е решил да има?

Ясно! Не познава кого е настъпил, чий път опитва да пресече. Не знае какво очаква всекиго, който се изпречи пред некоронования цар на Рио!

Фернандо се усмихна.

— Сега си почини, постъкми се! Утре тръгваме! Нали разбираш, трябва да бързаме?