Петър Бобев - Жрицата на змията

Той млъкна измолен. После се обърна към Фернандо:

— Сега знаете всичко за мен. Ако искате, може да ме изгоните, да не държите под покрива си един престъпник.

Фернандо стана.

— Не се тревожи! Тук е Амазония. Никой не идва за развлечение. Всеки крие нещо зад гърба си. Всеки бяга от нещо. И се надява все някога да се измъкне от този ад… Ти какво смяташ да правиш сега?

Камюс заговори бързо:

— Избягах, за да помогна на детето си. За това ми трябват пари… Много пари… Трябва да ги намеря… На всяка цена…

Фернандо се усмихна:

— Пари — на всяка цена?

— Да! — оживи се Камюс. — Готов съм на всичко за пари! На подлост, на ново престъпление!

— А обществото? — подметна бразилецът. — Правосъдието?

Камюс се надигна:

— Обществото! Знаете ли какво безчувствено чудовище е обществото? Помогна ли на детето ми? Отговорете де! Защо тогава аз да зачитам неговото право? Имам си друго право, мое право… Искам пари, чувате ли, пари!

От възбуда той беше седнал в хамака, разрошените коси и брада му придаваха безумен изглед, очите му искряха като очите на луд, ала Фернандо не се мамеше. Не беше луд. Колко такива хора бяха идвали при него — да дирят работа, каква да е работа.

Защо да не опита и с този? Предстоеше му сериозна задача. Не биваше да рискува. Не беше достатъчен Машингаши. Все дивак. Един европеец в случая щеше да бъде по-полезен. Европеец, при това готов на всичко… А когато стане нужда, може да се отърве от всеки излишен съдружник — както се бе отървавал много пъти, а досега… Най-напред Златния град… Другото е лесно…

Той постави ръка върху рамото му.

— Сега спи! Утре ще ти предложа работа, от която ще спечелим много пари… Много… Не само за една операция.

Боян се събуди тъкмо преди изгрев. Мисионерът бе излязъл да обиколи малкото си стопанство. Младият мъж се протегна. Днес тръгваше. Нямаше да отлага повече. Не биваше да отлага. Трябваше най-сетне да намери чудния град.

Колко лесно е да се каже — да намери. Но къде? Толкова дни проучваше напразно картата, разпитваше мисионера и индианците. Малко преди катастрофата пилотът му бе показал точно къде се намират. После самолетът падна в река, неозначена на никоя карта. Не бяха слушали за такава река и индианците. Или пък го мамеха и те…

Въпреки всичко той щеше да трогне срещу течението до Синия бряг, откъдето направо през джунглата щеше да се отправи на юг. Тежко пътешествие наистина! В Амазония има само един път. Докъдето проникне лодка, прониква и човек. Друг проход няма. Само сплетени, недостъпни гъсталаци. Но той беше длъжен да ги преодолее. Всеки ден, всяка нощ в съзнанието му изплуваше образът на очарователната девойка, избистряше се, добиваше плът — с късата туника, е големия лък и разкошната златна коса, завита на плитка… Златна плитка… И тайнственият град, в който не е стъпвал кракът на археолог…

Един верен туземец още вчера се спусна с пирога да отнесе до първата пощенска станция писмото, с което Боян съобщаваше в българското посолство къде се намира и какво замисля.

Симов отметна противомоскитната мрежа, облече се набързо и отвори вратата. Часовникът показваше шест часа. Както всеки ден по това време небето бързо изсивя, разгоря се, запламтя и като с един замах на вълшебна пръчка настана денят — без преход, без зазоряване. Върховете на горските великани грейнаха, лизнати от огъня на изгрева. Сенките попиха из непроходимите шубраци. Ленивата река пламна в огнени отражения.

Боян съзря мисионера сред групата носачи, които се разделиха някак гузно, щом го забелязаха.

— Отец Джексън! — запита развълнуван археологът. — Какво ви е известно за амазонките?

Нещо като усмивка разтегна тънките устни на мисионера.

— Романтична легенда, раздухвана от хора, които никога не са се вестявали по тези места.

Боян го прекъсна нетърпеливо:

— Не! Не въобще! Питам за този край. Не сте ли слушали за амазонки? Тук, наблизо?

— За амазонки се говори навред по река Амазонка. Но само толкова — говори се.

— Ами вие? Не вярвате ли, че съществуват?

— Не вярвам!

Боян стисна челото си с ръка.

— А защо всички стари пътешественици, всички до един, твърдят това? Кондамин, Хумболт…

— Защото само са минали набързо. Чули-недочули. Потребни са били сензации, да платят разноските…

Археологът поклати глава.

— И все пак — Ореляно, разузнавачът на Писаро, говори така недвусмислено за срещата си с тях. Нали сте чели описанието на битката? Аз съм го запомнил дума по дума. Ето да ви подсетя. Записал го е Карвахал, летописецът на отряда: „Индийците се съпротивяваха толкова отчаяно, защото са поданици на амазонките, с които са в родство. Дойдоха им на помощ десетина амазонки. Те бяха високи, с ослепителнобяла кожа и дълги коси, завити на плитки около главата. И убиваха всеки индиец, който отстъпеше. Въоръжени бяха с лъкове и стрели, които винаги улучваха безпогрешно“.