Петър Бобев - Жрицата на змията

— Кога тръгваме? — запита нетърпеливо Фернандо.

— Преди да дойдете, бях решил — след час!

— Добре! А накъде?

— Към Синия бряг! Оттам навлизаме в джунглата!

— Охо! — подсвирна бразилецът. — Тежко!

В това време мисионерът ги извика в дома си.

— Хапнете, каквото бог дал! — подкани ги той. — И дано се видим отново живи!

Тези непрекъснати подмятания и заплахи дразнеха Боян. Той седна на масата и пристъпи мълчаливо към яденето. Мълчеше мрачно и домакинът. Само Фернандо подхвърляше остроумия, на които се смееше единствен Жак Камюс.

Носачите се сбраха пред мисията с торби и сандъци, натъпкани с провизии. Те ги нагласяваха за опит на рамената и на главите си, после ги сваляха на земята, запалваха цигара или лапваха лист кока и почваха да го дъвчат съсредоточено.

Мисионерът отиде да им даде последните напътствия, а Боян се залови да провери още един път дали всичко е опаковано и подредено както трябва. В тежката влага на амазонския лес всички припаси, ако не са затворени в херметически кутии, се развалят бързо. Солта се стопява. Барутът овлажнява. Кибритът омеква, не пали. Дрехите плесенясват.

Фернандо мина край Жак и му пошушна:

— Защо постави въпроса за златото? Щеше да провалиш цялата работа.

— Защото искам пари! — отвърна той виновно. — Нямам време да чакаме!

— Нека веднъж да стигнем там! Лесно ще се оправим. Само да пипнем златото — да го пипнем с тези ръчички…

Камюс се усмихна алчно, а Фернандо продължи надолу край реката. След десетина минути се спря и се озърна. Над главата му притича стадо кинкажу. Той се дръпна неволно настрана. Може би беше нелепо, но все пак. Така разправят индианците: ако те поръси такава животинка, умираш — месото ти изгнива.

На съседното дърво се пощеха маймуни-капуцини, беряха някакви плодове, замерваха се с клечки, караха се. Ето две по-млади самки се подгониха по една лиана, увиснала като чудовищна гирлянда над обраслия с камъш залив. Настигнаха се, сборичкаха се.

Неочаквано из водата се надигна една анаконда и с мълниеносно движение захапа едната маймунка. Другата побягна нагоре. Уловената жертва запищя прегракнало, стиснала с четири ръце и опашка лианата. Но лианата се скъса и потъна ведно с маймуната и страшния хищник.

Фернандо дигна вежди. Така е. В джунглата, в живота въобще, трябва да си отваряш очите. Всяко недоглеждане, и най-малкото, може да ти струва живота.

После изсвири с уста като птицата-звънар. Отговори му подобен вик и след минута до него застана Машингаши.

Фернандо запита:

— Къде са другите?

— В пирогите, скрити сред лианите.

— Добре! Ние тръгваме след малко.

— Накъде? — запита индианецът.

— Към Синия бряг!

Машингаши погледна уплашен.

— Нагоре живее моето племе.

— Е?

— Машингаши няма право да ходи там! Защото е изгонен от племето. Отиде ли — смърт!

— А защо е изгонен?

Индианецът се намръщи. Не обичаше да си спомня.

— За лъжа! Шуарите не лъжат. Който излъже, го пропъждат. Не прощават. Индианецът може да убие, да вземе чужда жена, може всичко — само не да излъже.

Фернандо неволно се изсмя:

— Ако съществуваше такъв закон при белите, то значи да опустеят всички държави.

Помощникът му отговори мрачно:

— Затова Машингаши обича белите. Затова иска да живее при тях.

— И това ще стане! — успокои го с ласкав глас Фернандо. — Много скоро! Само ако ме слушаш!

— Но Машингаши няма да ходи по-далеч от Синия бряг! Няма, нали?

— Добре! — склони Фернандо. — Тогава ти ще останеш там с другите. Ще чакате, докато се върнем. Тогава ще ни нападнете. За тебе две бели тсантси и още много-много пари. Разбра ли? Ще чакаш?

Машингаши кимна мълчаливо.

Тогава бразилецът изтича обратно. Беше доволен. Всичко се нареждаше леко, по-леко, отколкото очакваше. Изплиташе добре мрежата си. Нищо не пропускаше. Фернандо Великолепния показваше отново какво умее.

„А тебе, Машингаши, после ще предам на полицията като убиец на бели хора. Ха, ха, ха! Ти не си обикновен дивак — подлежиш на съд. Цивилизован дивак…“

Когато Фернандо наближи селището, индианците нареждаха последните товари в две големи пироги, издълбани от цели дънери.

Тримата пътешественици и десетината носачи се сместиха на гъсто в тях и се отблъснаха от дървеното кейче.

На брега ги изпрати цялото селище: мъже, жени и полуголи дечурлига. Високият кокалест мисионер стърчеше с една глава над дребните индианци. Лицето му се бе изпънало в някакво замръзнало изражение, от което не можеше да се прочете нищо — никакъв трепет, сурово и безчувствено като лицата на тези, които го заобикаляха.