Петър Бобев - Жрицата на змията

Из селвата се мъкнеше полугол, издран от шиповете на лианите и изтощен от глад мършав човек. Затъваше в крайбрежните гьолове, препъваше се във високите като огради дъсковидни корени, в преплетените примки на лианите, падаше, изправяше се и отново се повличаше напред, задъхан, с искрящи от треската очи.

Нямаше никакъв път. Само реката с нейните тинести брегове, които гъмжаха от пиявици. Пиявици навред — във водата, по земята, из храстите! Тънки като червейчета, те се залепваха по тялото и скоро се превръщаха в малки мехурчета от кръв. И гадни, и опасни.

На всяка крачка препречваха пътя му повалени дънери с разперени коренаци. Какви чудни корени! Никога по-рано не би повярвал, че тези горски великани се крепят на толкова плитки корени — не повече от половин метър в пръстта.

Ех, да би могъл да възседне някой дънер, да се понесе надолу по течението, да се просне по гръб и да заспи! Да заспи! Ала дънерите на джунглата са тежки — не плуват, потъват като желязо. Чудесна работа биха могли да му свършат балсовите трупи — с най-леката дървесина на света, по-лека от корка. Но нямаше! А да среже цяло балсово дърво със своя притъпен нож, беше немислимо.

Няма що! Оставаше му едно — да се движи, да прекрачва отчеснатите от бурите клонаци и чудовищните корени, да гази до пояс във водата, да отскача от крокодилите, които се спускаха пълзешком по тинята.

Да се движи! Спреше ли, това щеше да означава края!

Беше гладен до премаляване, до лудост! Откога ли не бе ял? А и преди това ядене ли беше то — някой див банан, палмов кълн, горчив лешник, костенурчено яйце — на ония, лудите костенурки, дето снасят, без да се смущават от човека.

Той се подхлъзна и падна.

Колко беше приятно — така легнал! Да лежи! Да почива! Но нямаше право! Надигна се. Облегна гръб в един ствол и се загледа пред себе си.

Пък беше хубава тая проклета гора! Адски хубава! И безпощадна! Рай и ад!

Тихата жълто-зелена вода, наръсена с цветен прашец, се провираше през пролома на дървесните грамади, сякаш замръзнала, неподвижна, като полиран бакър, на места разяден от неравните петна на патината. Отгоре небрежна ръка като че беше нахвърляла безредни китки бели и червени лилии. Камъшът запълваше плитките разливи като зелена четина, сред която се провираха дългокраки фламинги.

Наоколо — листа! Чудовищни купни от листа, бухнали зелени облаци! Наистина тук няма есен, няма и пролет. Листата падат едно по едно. Едно по едно поникват. И чудно — при тях не старите осланени листа са пъстри, а младите, току-що покаралите. Жълти, розови, червени — те греят като цветове върху зелените корони. Само тук-там отделни дървета са хвърлили наведнъж старата си шума и новата им огнена премяна пламти като гигантска клада.

Такива багри — замайващи и опиващи като есенен листопад. Багри на листопад, но без намек за идваща зима, без печалния дъх на есента. Други багри, ярки, крещящи в някакво изстъпление за борба, със задъхваща, кипяща, непреодолима жизненост.

А това?

Над реката се надигна жълта мъгла. Човекът се взря недоумяващ. Какво ли беше? Странен облак, сякаш изригнати серни пари.

Мъглата приближи, обгърна го. Тогава той видя. Над реката, потекла в същото зелено русло, струеше втора река, замайваща вихрушка от жълти пеперуди. Гората изчезна, изчезна целият свят, забулен в този гъст воал. Притъмня. А живият порой все не се източваше, летеше, лееше се надолу. Увлечени от непреодолимия си порив, милиардите насекоми пърхаха с крила, въртяха се из въздуха и се носеха напред, все напред.

Най-сетне пороят се източи, изчезна отвъд големия завой. Зеленият пролом отново се открои с разкривените корони на блатните акации, с букетите на дървовидните папрати, със замайващата паяжина на лианите, с причудливите извивки на дъсковидните корени, които се гънеха като плоски дървени змии, с изправените кокилести коренища на крайречните храсти. Небето се проясни. Заблестя отново металът на водната повърхност, по която потръпваха хиляди пеперуди с намокрени крила като окапали есенни листа.

Пътникът се надигна, повлече се напред. А защо? Той не мислеше вече, затъпял от глад и умора. И от ужас. Само някакъв първичен, непобеден още порив за живот го мъкнеше машинално напред.

Къде да е — напред!

Изведнъж до него се преметна едро зелено тяло.

Игуана! Големият грозен гущер има чудесно месо. Само това беше важно. Месо! Храна!

Човекът се хвърли към него, но късно. Игуаната се хлъзна във водата и отплува надалеч. А нещастникът дори не се ядоса на несполуката си. Беше притъпял. Все несполуки — дни наред.