Петър Бобев - Отровният пръстен

Сякаш невидяла гневния му израз, Арсиноя отвърна многозначително:

— Тъкмо затова…

— За какво? — пресече я грубо Агатокъл.

Почти тъй грубо като него и тя отговори:

— За тебе!

И в неудържим порив понечи да го прегърне. Ала той я спря насред път с леден глас:

— Опомни се, царице! Не гневи Хименея 193 193 Хименей — гръцки бог на брака. ! Забрави ли коя си ти? И кой е твоят съпруг?

Очите й блестяха. Устните й шепнеха задъхани:

— Не съм забравила. И това е моето нещастие. Никой не ме попита, когато баща ми ме продаде на твоя баща. И няма да му простя това! Никога!

Наистина, нямаше да му прости, че я бе пожертвувал заради политическите си кроежи. Тикнал я бе в ръцете на един старец. Какво от това, че беше базилевс?

Тя не искаше базилевс, искаше нежност и ласки. Жестоко бе постъпил Птоломей. Уж бе облагодетелствувал нея, като я бе направил жена на цар. А всъщност я бе унизил, предпочел бе Лизандра. Защото й бе отредил млад, хубав мъж, престолонаследник. И когато умреше Лизимах, което можеше да се случи всеки миг, Агатокъл щеше да стане базилевс, а Лизандра — царица, докато Арсиноя тогава щеше да бъде само бивша царица. И бъдещ базилевс щеше да бъде синът на Лизандра, не на Арсиноя. Агатокъл пресече гневните й мисли:

— Така е отредила Съдбата. Станалото не може да се отмени!

— Може! — извика тя поривисто. — Ако го поискаш ти.

Отдавна Агатокъл отблъскваше греховните намеци на своята млада мащеха. Но чак това не бе допускал — че ще дойде тук, когато ги няма и Лизимах, и Лизандра.

— Какво ще си помислят хората? — подхвърли ядно той.

— Аз имам оправдание. Дошла съм за прорицателката.

— Делфийската Пития 194 194 Делфийска Пития — жрица-оракул в храма на Аполон в Делфи под планината Парнас. ти беше на пътя.

— Тази надмина славата на Делфийката. И ще отида, ще я питам. За мен. И за теб. За бъдещето. За общото ни бъдеще.

— Тогава върви! — сопна се Агатокъл. — Но само за себе си! Не за мен. И се прибирай у дома си! Тиризис не е столица. Тиризис е бойно гнездо.

Обърна се рязко и тръгна към изхода. На прага, вече посегнал да отметне завесата, той рече:

— Уважавай баща ми! Уважавай и себе си!

Тя почти изплака подире му:

— Аз искам любов, не — уважение?

После се хвърли върху леглото, захлупи се по очи, разплакана от гняв и обида.

Но скоро се опомни. Надигна се. Отвън, при всеки полъх на вятъра, нахлуваше обикновената градска глъчка. Носеше се приглушеното пеене на грънчарите, с което измолваха от боговете благосклонност, та да се изпекат по-добре амфорите им. От пазарчето на роби долиташе плачът на изкараните за продан нещастнички и разделените от майките им деца.

Арсиноя плясна с ръце и робините й, сякаш досега скрити под земята, само чакали повика й, притичаха, за да коленичат пред нея — всяка със своето задължение: една с гребен, друга с огледало, трета с четчица за мазила и чернила. Избърсаха лицето й, наръсиха я с благовония, оправиха одеждите и накитите й. После я придружиха до отредените й покои в гинекея — женското отделение на двореца.

Щеше й се да отпочине от дългия път, след всичко преживяно. А не можеше да си намери място. Срамът, огорчението, мъката стягаха сърцето й с ледени пръсти. Не й даваха покой, гонеха я като звяр в клетка от ъгъл на ъгъл.

Накрай тя се реши. Без да прати вестител, без да изчака отговора на жрицата, царицата излезе навън, придружена от две робини и малък отред златообковани ефеби 195 195 ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход. .

Когато пристъпи в храма, оставила отвън свитата си, зад олтара нямаше никой. Старият жрец беше полегнал на хладина, а ясновидката се бе прибрала в своята килия да нагледа оставената под нейните грижи самоубийца, която вече няколко дни лежеше безчувствена, без влошаване, но и без подобрение, нейде по средата между живота и смъртта.

Нали беше малък град Тиризис, все още нямаше свой храм Асклепи, нямаше жреци на Асклепи. Ала и без тях болните намираха помощ и изцеление. Та то кажи-речи всеки по-стар тракиец е лечител. Имаше си Тиризис вече и жрица Орития, веща в гаданията, още по-веща в умението да лекува с билки и с магически думи. Тъй при нея ходеха всички: и когато заболееше тялото — за билки, и кога се измъчваше душата — за съвет и предсказание. Пред оракула и пред лечителя излива всеки душата си, и знатен, и незнатен затова нямаше нищо скрито за Орития в Тиризис.

Докато наливаше насила в устата на Меда лековитата отвара, шепнейки заучените заклинания, в килията й влезе задъхан старият жрец и й пошепна развълнуван: