Петър Бобев - Отровният пръстен

Така да отмъсти и на доведената си сестра Лизандра, да се порадва на падението й…

С вирната глава Арсиноя тръгна обратно за двореца. Влезе, без да спира, в приемната зала. Седнал на бащиния си трон, престолонаследникът разговаряше с трима военачалници.

— Да остане само Агатокъл! — заповяда царицата. — Другите да излязат.

Те се оттеглиха с поклон. Изчезнаха, сякаш се стопиха зад завесите, робите и слугите. Агатокъл се изправи ядосан.

— Какво значи това? — прогърмя гласът му.

Арсиноя отвърна уверено:

— Идвам от Орития. И знаеш ли какво ми предсказа Сляпата?

— Това не ме засяга.

— Засяга те. Повече, отколкото си мислиш. Тя обеща за моя син царския скиптър. А тебе — за мой съпруг. И те нарече Едип. Чуваш ли, разбираш ли какво значи Едип?

Той го разбираше ясно. Не за пръв път тя му го бе подмятала, подтиквала го бе към отцеубийство, да го съблазни с непреодолимата магия на властолюбието.

Агатокъл не можа да се владее повече.

— Махни се от погледа ми! — почти изкрещя той. — Ако не беше жена на баща ми, щях да заповядам да те бият с камшици.

Скочи и с гневна крачка излетя от залата, метна се на коня си й препусна извън града.

Арсиноя остана на място неподвижна, с прехапана устна. Не бе очаквала такъв отказ. И такава обида, такова унижение. Дори след като се бе позовала на божествената воля. И въпреки това, въпреки всичко, я бе отхвърлил; предпочел бе оная, омразната Лизандра.

Тя плясна с ръце. И извика на влезлия ефеб:

— Да се приготви корабът! Тръгваме обратно! Веднага!

Не я познаваше достатъчно Агатокъл; не предполагаше на какво е способна младата му мащеха. И щеше да се кае горчиво за това си неведение.

Тя щеше да му отмъсти, да измие обидата. Немезида 198 198 Немезида — гръцка богиня на възмездието. нямаше да я изостави. Ериниите 199 199 Еринии — гръцки богини на отмъщението. щяха да я подкрепят също, когато дойдеше часът на отмъщението. Щеше да му отмъсти с оръжието, което той отхвърли. Щеше да го обвини, че иска да прелъсти мащехата си и да убие баща си, за да му вземе и жената, и трона.

Щеше да постигне това. Рано или късно…

Още докато се хлъзгаше с коня по стръмния бряг на Истъра, Троил скрои плана си. По-право намери случаи да приложи на дело умението, на което го бе учил покойният му баща. Старо умение, предавано от баща на син, от един гет на друг гет.

Когато конят навлезе във водата, Троил скочи от гърба му и се гмурна към дъното. Напипа с ръка едно по-дебело стъбло на тръстика, та го сряза с ножа си. След това го захапа и задиша през него, така легнал на дъното на една стъпка под повърхността, като се придържаше с ръце и крака към камъшовите коренища, да не изплува нагоре.

Чак тогава разбра, че не бе успял да се отърве безнаказано. От целия залп стрели, който го бе обсипал, една бе улучила рамото му и сега той усещаше как оттам се изцежда капка по капка кръвта му.

То се знае, не чу разговора на недоумяващите преследвачи. Ала тропотът на конските копита проникваше отчетливо и под водата, караше го да сдържа всяко свое движение, да стиска до премаляване острите коренища, за да не го видят враговете.

Стори му се, че бе престоял така цяла вечност, че вече всичката му кръв е изтекла и че всеки миг тялото му можеше да изплава над повърхността и течението да го понесе безжизнено надолу, когато чу как тропотът на конете отслабва, заглъхва все повече, докато изчезна съвсем. Настана тишина.

Едва изчака още няколко минути, за да се убеди напълно, че това не е някаква уловка.

Подаде се леко над водата, колкото да покаже очите си, надзърна между камъша. Огледа брега. Никой. Бяха си отишли наистина. Нямало е тракийци между тях, които да се досетят за хитростта му, а ако е имало, явно, премълчали бяха, негласно му бяха помогнали.

Троил изпълзя по тинята и се просна на гръб омаломощен, задъхан от трудното дишане под водата.

Събуди се призори, когато виделината на изгрева посребряваше реката. Из близкия върбалак чирикаха птички, жужеха пчели, прелитаха ниско едри водни кончета. Започваше хубав летен ден.

Беглецът се надигна с мъка, само защото трябваше. Би предпочел да си лежи, да не мърда, да не мисли… Само да лежи…

Стана. Закрета, сгърчен от болка, надолу по течението. Смътен спомен го влечеше нататък в надежда да намери лодка, за да премине с нея отвъд.

Чак по обяд брегът се снижи, превърна се в малка, залята до половина от пресъхващо блато низина. И точно в средата на блатото се издигаше, като на кокили, дървено наколно селище.