Петър Бобев - Отровният пръстен

Последваха го войниците, обсипвайки го със залпове стрели.

Истър се стелеше пред очите му притихнал, наподобил стопена мед, разлята отсреща в далечината в множество пресъхващи блата като захвърлени нажежени щитове.

Докато стигне до водата, мракът затисна света. И далечния бряг, и причернялата река. Враговете му не спираха. Някои коне се премятваха, отхвърляха от гърбовете ездачите си, пропадаха надолу ведно със сринатите преспи пръст, ала останалите не отстъпваха. Догонваха го със стрелите си.

Ето, беглецът достигна брега. Скочи направо във водата, обрасла в плитчината с рядка тръстика. В този миг ги обсипа същинска смъртоносна градушка. Конят и ездачът изчезнаха под водата.

Преследвачите се стълпиха върху тинестата прибрежна ивица със заредени лъкове и приготвени копия. И видяха, животното изплува, сви към сушата, излезе от водата и се отръска.

А от ездача — ни помен.

Дълго се взираха те в реката — Троил не се показа вече. Изчезна. Дълго се въртяха още наоколо в нерешителност. Най-сетне, превързали другарите си, наранени при падането, обърнаха конете назад, уверени, че дръзкият гет бе загинал.

Корабът пристана на кея рано сутринта, след като бе пътувал спокойно в тихо като езеро море. Кристалните вълни припляскваха лениво в подножието на отвесната скална грамада на Тиризис 190 190 Тиризис — Калиакра. . По камъните, облепени с морски жълъди, а под водната линия накичени с полюшкващи се при всяка нова вълна водорасли, пробягваха криви раци, които щапукаха уплашени да се намъкнат из междините. Още сънливи, чайките дремеха, кацнали във водата. Рибарите бързаха да навлязат в морето с утрешния бриз, за да разставят навреме парагадите.

Царица Арсиноя, облечена с дълъг снежнобял хитон, препасан през кръста, с преметнат през дясното рамо разкошен химатий 191 191 химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха. , натопи бронзовото си огледало в съд с вода, за да стане по-лъскаво, и се погледна. Оправи прическата си, нагласи златната диадема, обсипана със скъпоценни камъни, разтърси с изящно движение тежките обеци на ушите си, разгледа гривните и пръстените, с които бяха отрупани ръцете й. Очите, начернени по източен обичай, издадоха доволството й. Тя махна с ръка и робините отстъпиха назад, сториха й път.

Свежа и хубава като утринта, Арсиноя излезе от каютата. На палубата вече стоеше готова разкошна носилка, до която бяха коленичили четирима роби. Изчакали покорно господарката си да се нагласи в леглото, те я вдигнаха върху яките си рамене и тръгнаха по спуснатото мостче към брега, където я посрещна с почтително мълчание фрурархът 192 192 фрурарх — комендант на крепост. — началникът на крепостта със свитата си. Арсиноя само им махна приветствено с ръка през леко отметнатата завеска и даде заповед на робите да продължат, без да спират, последвана от целия ескорт.

Пътят криволичеше и се издигаше плавно нагоре към платото. Отстрани, навред, където бяха успели да се сместят, се тълпяха мъже и жени, рибари, земеделци и роби, любопитни да видят своята царица, славата за чиято красота бе стигнала и тук.

Най-сетне шествието мина през градската порта. Стражите отпуснаха към земята копията си за почест, както пред базилевса. Носилката продължи, като се поклащаше над главите на множеството.

Ето и чертогът! Колко скромен, неподобаващ за един базилевс й се стори той на нея, дъщерята на Птоломей, свикнала с разкоша на Изтока, свикнала да бъде оградена с великолепие и с хора на изкуството. Пък не само тоя. И другите дворци на скъперника Лизимах също бяха строени скъпернически, сякаш не царски покои, а войнишки станове, в които Арсиноя тъгуваше за родната Александрия, за топлината и уюта й, за прекрасния остров Фарос, където бе мечтал да прекара остатъка от живота си самият Александър и където почиваше прахът му.

Ала недоволната гримаса върху лицето й се разсея мигновено, преля в очарователна усмивка, щом зърна застанал сред залата заварения си син Агатокъл. Почти половин век беше по-стар от съпругата си Лизимах. Дори неговият син Агатокъл беше почти два пъти по-стар от мащехата си. Едновременно и мащеха, и балдъза. Нали нейната доведена сестра Лизандра беше съпруга на Агатокла?

След обичайните дворцови приветствия, след като слугите и робите напуснаха залата, Агатокъл смръщи вежди.

— Царице, не знаеше ли, че баща ми не е тук? Че подготвя нов поход?