Петър Бобев - Отровният пръстен

— И Херакъл, когато е трябвало да се подпише, се е изпотявал — рече той, като че ли се оправдаваше. — Аз съм воин. Нито четенето, нито мисленето е за мен. Ще те отведа при базилевса. Той да отсъди.

И даде заповед на дружината си. Един метна примката върху врата на Троил, та го поведе подире си. Нещастникът се повлече след забързаната конница, като се препъваше и давеше от дигнатия прах. И само притискаше към гърди скъпоценния пергамент. Знаеше, в него беше надеждата му за спасение, надеждата му да изпълни дълга си. Да види отново и Меда…

Той самият не можеше да отдели едното от другото. Съвсем не допускаше, че сега Меда лежеше в агония, между живота и смъртта, в храма на Дионис при жрицата Орития, отнесена там по заповед на Агатокъл. Че може би никога вече нямаше да я види…

Скоро навлязоха в Лизимаховия стан, ограден с дълбок ров и гредоред от дебели дънери по тракийски образец, върху който се вееха знамената с изобразения върху, тях козел. Палатките вътре бяха разпънати тъй нагъсто, че помежду им едва оставаше място за коневръзите, където цвилеха и тъпчеха припряно на място конете. Макар и все още без война, армията беше на бойна нога. В размирна Тракия никой не знаеше кога се водят битки и кога е настъпил мир. По всяко време ту този, ту онзи племенен вожд се наежваше, нападаше някой гарнизон, превземаше някоя крепост — за слава, за плячка. И стратезите на Лизимах трябваше непрекъснато да ги усмиряват. Още повече сега, когато надигаше глава не някое си царче, а самият Дромихайт, най-мощният тракийски предводител, след като и бесите, и одрисите бяха преклонили глави пред победоносното им оръжие.

Зад гредоредите, по дървените кули над лагерните входове дебнеха тежко въоръжени часовои — хоплити 182 182 хоплит — тежко въоръжен пехотинец. . В пълно бойно снаряжение, без да изпускат копията и мечовете от ръце, седяха пред палатките си бодърствуващите отреди. А останалите, свободните от наряд войскари в това време кърпеха дрехи, лъскаха с пясък брони и шлемове, точеха с брусове мечове и копия. В окрайнината на стана подтягаха лъковете си псилистите 183 183 псилисти — стрелци във фалангата. — стрелците, които се набираха от средата на бедняците и варварите. Благородните предпочитаха меча. Говореха, че и далечните римляни смятали стрелата подло оръжие.

Новодошлите, прекосили целия стан, спряха в средата, където се издигаше най-личната палатка. Ярко червена. На дървен стол под навеса пред нея седеше сам базилевсът, облечен както всичките си етери 184 184 етери — конна царска свита. в броня, шлем и наколенници, които още повече подчертаваха могъщото му телосложение. Ала изгледът му беше различен. Изгубил бе предишната си горда осанка Лизимах. Лицето му бе пребледняло, раменете му потръпваха, разтърсвани от треската. Устата му дишаше полуотворена, задъхано. Трескави горяха и зачервените му очи. Смутен изглеждаше базилевсът — та той никога преди това не бе боледувал…

Атробат пристъпи към него. Поздрави с отсечено „Хайре!“

После му каза няколко думи, ала Троил не ги чу. Лизимах вдигна към челото си ръка, на която блестеше разкошният златен пръстен. Двама стражника отведоха пленника пред него.

— Веднъж ти спасих живота — рече базилевсът, — макар че заслужаваше да те блъснат в морето. Сега пък ти ще ми помогнеш!

Троил, едва изчакал думите му, извади пергамента и пристъпи да му го даде.

— Агатокъл, твоят син, ме освободи.

Лизимах погледна свитъка.

— Та аз не те лишавам от свобода. Искам само да ми помогнеш.

Троил не знаеше, че тази мисъл беше хрумнала на базилевса в момента. Не знаеше, че доскоро Лизимах разчиташе на един от телохранителите си гет, един от най-преданите му хора, с надеждата, че този гет, както покорно се бе сражавал заради заплатата си със скити и наемници на Селевк, покорно щеше да го отведе и в родната си Гетия. Ала не бе познал. Досетил се какво ще искат от него, решил да не вдига меч срещу братята си по кръв, гетът бе предпочел да зареже и служба, и хляб, и охолство и да избяга. Него именно търсеше Атробат с дружината си, когато случаят го срещна с Троил.

Снощи пък някакъв друг гет сам бе подирил базилевса. Да му предложи услугите си. Защото ненавиждал Дромихайта. Защото Дромихайт не му зачел воинската доблест. И други вместо него приближил до себе си. На какво ли не е годно накърненото честолюбие? Готов бил на всичко да отмъсти на Дромихайт — и да преведе базилевса през цяла Гетия, и да му каже каква е бойната сила на гетите, и къде е съсредоточена, и откъде може да бъде обходена. Ала на Лизимах му се досвидяха жълтиците, що му поиска предателят. Пък и все очакваше водачите, които щеше да му проводи Залмодегик. Не смяташе, че е дошло времето да пръска парите си, отредени за Голямата цел. Когато дойдеше това време, щеше да ги даде — тъй както умееше и Александър, и Филип. Дори по-щедро от тях. Не особено опасен противник му изглеждаше Дромихайт. Не заслужаваше ни златни подкупи, ни толкова силна войска, колкото щеше да пожертвува за Голямата цел — когато Лизимах щеше да премери сили със Селевк и останалите диадохи 185 185 диадохи — приемниците на Александър Велики: Лизимах, Антипатър, Птоломей, Селевк, Антигон и др. . Затова му отказа златото. Може би и заради друго — раздразнен беше от треската. Заповяда да го измъчват. Ала упорит излезе гетът. Нищо не издаде, умря при мъченията. Троил премисли дълго, преди да отговори: