Петър Бобев - Отровният пръстен

Обезумял от ужас, Агар отскочи към борда. Не свари. Двамина се изправиха насреща му с вдигнати мечове. С удесеторени сили от уплахата той блъсна единия с юмрук в лицето. Войникът се олюля, не падна, но изтърва меча от омаломощената си ръка. Това беше достатъчно за Агар. Той го блъсна повторно и се измъкна от обкръжението. До борда, отвъд който беше морето и спасението, оставаха две крачки. Уви, не можа да ги направи. Някой го сподири, хвана го за краката и го свали на земята. После се метна отгоре му. Агар успя да се извърти, да го погледне в очите.

Това бяха мигове. Ала и в краткия миг, в който зърна лицето на врага си с вдигната ръка, готова да забие меча в гърлото му, Агар го позна. Позна Скил, побратима си. А побратимът е по-близък и от истинския брат. Истинският брат може да те изостави, побратимът — никога. На побратима винаги можеш да се осланяш. Той ще ти помогне. Агар забрави, че той самият го бе изоставил в най-решителния час на живота му.

— Скил! — извика той.

И оня го позна. Отпусна ръката си. По лицето му преминаха със светкавична бързина смайване, нерешителност, уплаха. Но бързо, със същата светкавичност, по него се изписа и взетото решение.

— Агар — пошушна му той, — Престори се на мъртъв!

В суматохата на клането, сред виковете на ранените, в стоновете на умиращите и ругатните на убийците никой не забеляза какво си казаха двамината.

Агар се просна на пода, оваля се в полазилата към него кървава локва, отпусна се неподвижно. Смеси се с другите трупове.

Добре, Скил не го уби сега. А после? Сега единствен Скил можеше да помогне. Никой друг. Побратимът ти е длъжен дори да умре, но да те спаси. Тъй изисква законът — загине ли единият, да загине и другият. Пред мисления му поглед премина целият им живот. Още от малки момченца, когато играеха пред шатрите с черепите на убитите от бащите им врагове. И надуваха свирките си от пробити човешки пищяли. Заедно израснаха; едновременно сразиха първите си неприятели, с чиито скалпове украсиха юздите на конете си; заедно направиха от черепите им винените си чаши, с които общото събрание на мъжете им признаваше воинското право. Тогава решиха да се побратимят, със свещения обряд да скрепят дружбата си. Пиха от смесената си кръв в деня, когато в чест на победата над таврите жреците енареи принасяха в жертва на бога Акинак 172 172 Акинак — скитски бог на войната. върху купата смет всеки стотен пленник…

И чу думите на Скил:

— Щом те хвърлят във водата, изплувай до лодката зад триерата! Не се качвай! Само се дръж за нея! Аз ще дойда…

После се присъедини към другарите си, които приключваха кървавото изтребление.

И когато всички стонове пресекнаха, палачите изритаха труповете в морето. После се прибраха в кубрика.

През цялото време триерата не бе забавила ход. Гребците, съвсем безучастни, сякаш не чуващи глъчката на клането, продължаваха да размахват веслата.

Щом падна в морето, Агар опита да остане под повърхността колкото може по-дълго, за да не го забележат от кораба. Когато изскочи над вълните, триерата вече бе отминала и той се бе изравнил с вързаната отдире й лодка. Едва я догони. Хвана се за борда й и се прикри зад нея.

Остана така увиснал във водата до вечерта. Лятото отдавна бе настъпило; отдавна не бе вилняла буря, която да изкара студените слоеве от дълбочините. Въпреки това скоро се вкочани. Зъбите му тракаха от студ, цялото му тяло потръпваше като в люта треска.

Настъпи нощ. А от Скил — никакъв знак. Допуснал, че вече никой няма да го види от борда, Агар опита да пропълзи в лодката. Не успя. Останал бе съвсем без сили. Струваше му се, че всеки миг може да загуби съзнание. И ведно с това да изтърве и лодката, и Скил, и спасението.

За нищо друго не му оставаше сила. Само за молитва. Към Фагимасад 173 173 Фагимасад — скитски бог на морето. , сколотския бог на морето. Обещаваше щедро Агар всякакви жертви — не само риба, не само бикове. Обещаваше и първия си боен противник, когото щеше да срази. Само да му даде сила, та да се спаси и тоя път. Да го предпази от зиналата под него ледена бездна.

Пред очите му тъмнееше. Просветваше за малко, колкото да види, че нищо не се е променило, и отново изпадаше в своя мъчителен полусвяст.

Но сега вече не бе същото. Нещо бе станало. Агар лежеше в дъното на лодката, а отгоре се бе привел другарят му и разтриваше премръзналото му тяло с яките си ръце. После го облече в своите дрехи, а той остана гол в хладината на нощта, докато мокрите дрипи на Агар съхнеха, проснати на бака.