Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

— Аз съм вредител! — заяви господин Стоножка с широка усмивка и потърси с поглед одобрението на останалите.

— Той страшно се гордее с това — обясни Божата кравичка и се усмихна на Джеймс. — Макар, убий ме, да не мога да разбера защо.

— Аз съм единственият вредител в тази стая! — извика господин Стоножка все още ухилен. — Ако не броим Стария зелен скакалец. Но на него времето му мина вече. Твърде стар е, за да вреди.

Стария зелен скакалец обърна огромните си черни очи към господин Стоножка и го изгледа смразяващо.

— Млади приятелю — заговори той бавно, с дълбок, укорителен тон, — никога през живота си не съм бил вредител. Аз съм музикант.

— Чу ли, чу ли? — попита Божата кравичка.

— Джеймс — обърна се към него господин Стоножка. — Името ти е Джеймс, нали?

— Да.

— Е, Джеймс, през живота си виждал ли си толкова голяма и разкошна гъсеница като мен?

— Не съм — отвърна Джеймс. — Как, за бога, стана това?

— Изключително странна работа — рече господин Стоножка. — Много, много странна. Нека ти разкажа какво се случи. Разхождах се из градината под старата праскова и изведнъж едно чудато малко зелено нещо се плъзна пред носа ми. Беше яркозелено и необикновено красиво. Приличаше на малко камъче или кристалче…

— Знам какво е било! — извика Джеймс.

— И с мен се случи същото! — рече Божата кравичка.

— И с мен! — възкликна госпожица Паяк. — Изведнъж навсякъде плъзнаха малки зелени нещица! В пръстта гъмжеше от тях.

— Аз дори глътнах едно! — заяви гордо Червея.

— Аз също! — възкликна Божата кравичка.

— А аз глътнах три! — извика господин Стоножка. — Но кой всъщност разказва историята? Не ме прекъсвайте!

— Вече е късно за истории — заяви Стария зелен скакалец. — Време е за сън.

— Няма да спя с обувки! — възрази господин Стоножка. — Колко още остават за събуване, Джеймс?

— Досега свалих май около двайсет — отвърна момчето.

— Значи остават осемдесет — пресметна господин Стоножка.

— Двайсет и две , а не осемдесет ! — изписка Червея. — Пак лъже.

Господин Стоножка се разтресе от смях.

— Стига си ходил по нервите на Червея — скастри го Божата кравичка.

Това накара господин Стоножка да се разсмее истерично.

— Ходя, да! — загърчи се от смях тя и посочи Червея. — Защото, за разлика от него, имам крака!

Джеймс реши, че всъщност харесва господин Стоножка. Той явно бе калпазанин, но за Джеймс беше приятна промяна да чува наоколо смях. Откакто живееше тук, не бе чувал леля Спондж и леля Спайкър да се смеят на глас.

— Наистина трябва да поспим — каза Стария зелен скакалец. — Утре ни чака тежък ден. Госпожице Паяк, ще бъдеш ли така добра да ни направиш легла?

След няколко минути госпожица Паяк вече беше направила първото легло. То висеше от тавана на въже от нишки, така че приличаше повече на хамак, отколкото на легло. Но въпреки това бе великолепно, а материалът, от който бе изработено, блещукаше като коприна на приглушената светлина.

— Надявам се да ти е удобно — обърна се госпожица Паяк към Стария зелен скакалец. — Направих го възможно най-меко и пухкаво. Изтъках го от коприна. От много по-качествена нишка от онази, която използвам за паяжините си.

— Много ти благодаря, скъпа — каза Стария зелен скакалец и се качи в хамака. — Точно това ми трябва. Лека нощ на всички. Лека нощ.

После госпожица Паяк изтъка следващия хамак, на който легна Божата кравичка.

След това изплете един дълъг за господин Стоножка и още по-дълъг за Червея.

— А ти какво легло искаш? — обърна се тя към Джеймс, когато дойде неговият ред. — Твърдо или меко?

— Бих искал да е меко, ако обичаш — отвърна Джеймс.

— За бога, престани да зяпаш из стаята и се заемай с обувките ми! — нареди му господин Стоножка. — С тази скорост двамата с теб изобщо няма да успеем да поспим! И ако обичаш, подреждай ги по чифтове, след като ги събуеш. Недей просто да ги хвърляш през рамо.

Джеймс сваляше трескаво обувките на господин Стоножка. Всички бяха с връзки и той трябваше да ги развързва и разхлабва, преди да ги събуе, а още по-лошото беше, че връзките бяха затегнати на ужасно оплетени възли, които се налагаше да разплита с нокти. Беше ужасно. Отне му около два часа. А когато издърпа и последната обувка и подреди спретнато на пода всички двайсет и един чифта, господин Стоножка вече спеше дълбоко.

— Събуди се, Стоножке — прошепна Джеймс и го смушка леко в корема. — Време е да си лягаш.