Роалд Дал - Джеймс и гигантската праскова

— Добре! Добре! — отвръщаха журналистите. — Няма значение! — И джобовете на двете алчни лели започнаха да се пълнят с пари.

А докато навън цареше въодушевената глъчка, горкичкият Джеймс бе принуден да стои заключен в стаята си и да наднича през решетките на прозореца към тълпите навън.

— Противният малък сополанко само ще се пречка, ако го оставим да броди навън — каза леля Спайкър рано сутринта.

— Моля ви! — помоли ги Джеймс. — От години не съм виждал други деца, а сега ще дойдат толкова много и ще има с кого да си поиграя. А и мога да ви помагам с билетите.

— Млъквай! — сопна му се леля Спондж. — С леля ти Спайкър ще станем милионерки и последното, което искаме, е твоя милост да ни се пречка и да провали всичко.

После дойде вечерта на първия ден и всички хора се прибраха по домовете си, а лелите отключиха Джеймс и му наредиха да излезе на двора и да събере обелките от банани, портокаловите кори и хартийките, които тълпата остави след себе си.

— Може ли първо да хапна нещичко? — попита Джеймс. — Цял ден не съм ял.

— Не! — изкрещяха лелите и го изритаха през вратата. — Твърде заети сме, за да готвим! Трябва да си преброим парите!

— Но навън се стъмни! — изплака Джеймс.

— Излизай! — креснаха му те. — И да не си се прибрал, преди да почистиш всичко! — Вратата се затръшна и ключът се завъртя в ключалката.

Гладен и разтреперан, Джеймс стоеше сам навън и се чудеше какво да прави. Нощта го обгръщаше отвсякъде, а високо в небето призрачно светеше голямата бяла луна. Отникъде не се чуваше нито звук, нищо не помръдваше.

Повечето хора — и особено малките деца — често се страхуват да остават сами навън на лунна светлина. Всичко е мъртвешки застинало, сенките са ужасно дълги и черни и непрекъснато добиват чудати форми, които сякаш се размърдват, щом ги погледнеш, а и най-слабото изпукване на клонка те кара да подскачаш.

Точно така се чувстваше Джеймс в момента. Той се взираше право напред с разширени от страх очи и едва се осмеляваше да диша. Недалеч в средата на градината виждаше гигантската праскова, извисяваща се над всичко наоколо. Определено май беше станала още по-голяма. А и каква ослепителна гледка само представляваше! Луната я осветяваше и блещукаше по огромните й заоблени страни като по кристал или сребро. Прасковата приличаше на гигантска сребърна топка, легнала в тревата — тиха, загадъчна и прекрасна.

И тогава изведнъж по гърба на Джеймс пролазиха леки тръпки от вълнение.

„Скоро ще ми се случи нещо още по-странно“ — помисли си той. Беше убеден. Усещаше го.

Момчето се огледа замислено какво ли щеше да е то. Градината притихнала сияеше сребристо под лунната светлина. Тревата беше мокра от росата, а милиони росни капчици искряха и блещукаха като диаманти около краката му. И изведнъж като че ли целият двор оживя магически.

Почти без да съзнава какво прави, сякаш привлечен от мощен вълшебен магнит, Джеймс Хенри Тротър тръгна бавно към гигантската праскова. Покатери се на оградата, която я опасваше, и застана точно под плода, взрян в огромните му издути страни. Протегна ръка и го докосна нежно с пръст. На пипане прасковата беше мека, топла и малко мъхеста, като кожухчето на мишле. Момчето се приближи още една крачка и потри буза в меката люспа. И тогава Джеймс внезапно забеляза, че отстрани, точно до земята, в обвивката на прасковата има дупка.

Дупката бе доста голяма, като онези, които животни с размера на лисица дълбаеха.

Джеймс коленичи и пъхна вътре глава и рамене.

Пропълзя в дупката.

Продължи да пълзи.

„Това не е дупка — помисли си той развълнувано. — Това е тунел!“

Тунелът беше влажен и тъмен, а навсякъде около него се носеше интересното сладко-горчиво ухание на прясна праскова. Подът под краката на момчето беше подгизнал, стените — мокри и лепкави, а от тавана покапваше прасковен сок. Джеймс отвори уста и улови няколко капки с език. Вкусът беше превъзходен.

Започна да пълзи нагоре, тунелът като че ли отиваше право към сърцевината на плода. През няколко секунди спираше и си отхапваше от стената. Прасковата беше сладка и сочна, и невероятно освежаваща.

Пропълзя още няколко метра и тогава изведнъж — бум — главата му се удари в нещо изключително твърдо, което препречваше пътя. Той вдигна очи. Пред него имаше плътна стена, която на пръв поглед изглеждаше направена от дърво. Той я докосна с пръсти. На пипане определено беше като дърво, само че много грапава и набраздена.