Роалд Дал: Джеймс и гигантската праскова

Всичко започна през един страшно горещ ден в средата на лятото. Леля Спондж, леля Спайкър и Джеймс бяха навън в градината. Джеймс, както обикновено, бе принуден да работи. Този път цепеше дърва за кухненската печка. Леля Спондж и леля Спайкър се разполагаха удобно на шезлонги недалеч от него, пиеха газирана лимонада от високи чаши и го следяха да не спре работа дори за миг.

Леля Спондж беше удивително дебела и ниска. Имаше малки свински очички, хлътнала уста и едно от онези провиснали бели лица, които изглеждаха точно така, сякаш някой ги бе сварил. Приличаше на огромна, бяла, мокра, преварена зелка. Леля Спайкър, от друга страна, беше слаба, висока и кокалеста и носеше очила с метални рамки, прикрепени на върха на носа й с щипка. Тя имаше пронизителен глас, влажни тънки устни и винаги когато се ядосаше или развълнуваше, пръскаше капчици слюнка, докато говореше. Двете противни вещици си седяха, отпиваха лимонада и от време на време изкрещяваха на Джеймс да цепи дървата по-бързо. Освен това си говореха и споделяха колко красива си мисли, че е всяка от тях.

Леля Спондж държеше в скута си огледало с дълга дръжка и непрестанно го вдигаше, за да се взира в грозното си лице:

Горкият Джеймс още превиваше гръб на дръвника. Беше ужасно горещо. Целият се потеше. Ръката го болеше. Брадвата бе голяма и тъпа, и твърде тежка за малко момче. И докато работеше, Джеймс започна да си мисли какво ли правят всички останали деца по света в момента. Някои сигурно караха велосипеди. Други се разхождаха из прохладни гори и беряха диви цветя. А всичките му приятелчета сега си играеха на плажа в мокрия пясък и се плискаха във водата…

Очите на Джеймс се навлажниха и по бузите му се затъркаляха едри сълзи. Той спря работа и се облегна на дръвника безкрайно нещастен.

— Какво ти става? — изписка леля Спайкър и го изгледа свирепо над очилата си.

Джеймс се разплака.

— Престани веднага и продължавай да работиш, малък противен звяр такъв! — нареди леля Спондж.

— О, лельо Спондж — изхлипа Джеймс. — Лельо Спайкър! Не може ли всички заедно поне веднъж да слезем с автобуса до морето, моля ви! Не е далеч… а тук ми е толкова горещо и толкова самотно…

— Ах ти, мързелива, безполезна напаст! — извика леля Спайкър.

— Набий го! — кресна леля Спондж.

— Точно това ще направя! — сопна се леля Спайкър. Тя изгледа кръвнишки Джеймс и Джеймс я погледна с облещени от страх очи. — Ще те набия по-късно, когато не ми е толкова горещо — рече тя. — А сега се махай от погледа ми, гнусен малък червей, и ме остави на спокойствие!

Джеймс се обърна и избяга. Тичаше колкото краката го държаха към далечния край на градината и се скри зад мръсните стари лаврови храсти, за които вече споменах. После закри лице с ръце и се разплака.

В този миг се случи първото доста странно нещо, довело до другите много по-странни неща, които му се случиха после.

Защото внезапно Джеймс чу зад гърба си шумолене на листа, обърна се и видя от храстите да излиза старец с чудат тъмнозелен костюм. Старчето беше много дребно, но имаше огромна плешива глава и лице, покрито с щръкнали черни мустаци и брада. Старецът спря на около три метра, подпря се на бастуна си и се взря в Джеймс.

Той заговори бавно с хриптящ глас:

— Приближи се, момченце — подкани го старчето с пръст. — Ела при мен и ще ти покажа нещо удивително .

Джеймс беше твърде уплашен, за да помръдне.

Старецът се приближи към него с една-две крачки, бръкна в джоба си и извади малка бяла книжна кесийка.

— Виждаш ли това? — прошепна той и размаха кесийката пред лицето на Джеймс. — Знаеш ли какво е това, миличък? Знаеш ли какво има в тази кесийка?