Ерик Найт - Ласи

Старият не обърна внимание на въпроса.

— Трябва да си благодарен, Джок. В събота Арчи Форсайт загуби шестнадесет. А на Маккензи изядоха тринадесет.

— О, тези зверове! Все им е едно неделя ли е или работен ден. Тези дяволски изчадия! Само да ми паднат в ръчичките…

Остатъкът от изречението остана недовършен.

— Какво ги кара да правят това, Андрю?

— Ами, момчето ми, това е едно от онези неща, които не сме в състояние да обясним. Но аз съм на мнение, че кучетата са като хората, Джок. Повечето са честни и на тях може да се разчита. Но понякога се раждат и такива, които са алчни, жестоки и безсъвестни. Денем пазят овцете, но щом се стъмни, приемат истинския си лик — на грабливи дяволи.

— Така е, Андрю. Всеки знае, че аз много обичам кучетата. Бих направил всичко за моя Дони, давам му онова, от което има нужда, и напълно му вярвам. Обаче онези дяволи, дето крадат овце — те вече не са кучета. Знаеш ли какво си мисля понякога, Андрю?

— Какво, Джок?

— О, ще ми се смееш. Понякога ми се струва, че крадците на овце не са кучета, а духовете на убийци, обесени за злите си дела, които са се върнали при нас в образа на животни!

Младият мъж произнесе тези думи с толкова тайнствен тон, че и двамата потрепериха. Ала старият побърза да се отърси от страха си.

— Не, не, Джок. Кучета са, крадливи кучета, лоши и зли. И не бива да имаме милост към тях.

— Разбира се, че няма да проявя милост — стига само да ги видя. Ако мога да им пратя няколко куршума…

— Шшт!

Двамата замръзнаха по местата си. След малко старият вдигна ръка.

— Ето го!

— Къде?

— Преди секунда се появи на хълма, Джок. Вземи пушката, бързо, чуваш ли!

Младият грабна пушката си, облегната на стената до него, и зачака. Възцари се тишина.

— Май си видял призрак, Андрю — обади се най-после младият. — Нощта е дяволски тъмна и ако продължаваме да стоим тук, нищо няма да направим. Дяволите знаят, че ги дебнем. Сигурен съм, че го знаят.

— Шшт, Джок, моля те, не говори!

Младежът изпълни молбата на другаря си и повече не се помръдна. Минутите се влачеха бавно. Скоро му стана непоносимо досадно и отново се обади:

— Андрю?

— Да!

— Знаеш ли какво си мислех. Много е странно, че кучетата са едновременно най-добрите ни помощници и най-страшните врагове.

— Така е, Джок. Точно защото са достатъчно умни, за да ни помагат, те ни причиняват голямо зло, когато станат лоши, Джок. Не забравяй какво ти казах. Това важи дори за твоя любимец, дето го хвалиш с такава жар. Само веднъж да опита овча кръв, и той ще стане убиец.

— Не и моят Дони!

— Е, мисля, че това се отнася и за моя Вик. Но въпреки това е вярно. Щом веднъж започне да убива, кучето не може да спре. Избива овцете не защото е гладно, а от жажда за кръв.

— Моят Дони никога не би направил това!

— Откъде си толкова сигурен, Джок? Има кучета, които пазят грижливо собственото си стадо, но щом падне нощ, бягат надалеч, срещат се с други като тях, сякаш предварително са се уговорили. После се нахвърлят върху най-близкото стадо като същинска глутница вълци, убиват, разкъсват и преди хората да са успели да сторят нещо, изчезват в мрака. После се разделят и всяко куче се прибира при стопанина си. На следващия ден пак пазят собственото си стадо, сякаш не са в състояние да убият и муха.

— О, ако моят Дони направи такова нещо…

Двамата помълчаха малко, но Джок не изтърпя и се обади:

— Тъжно е, Андрю, много тъжно — толкова обичаме кучетата, а сега трябва да ги избиваме.

— Така е, но ако цяла нощ бъбрим, нищо няма да свършим. Онези никога няма да се появят.

Отново се възцари тишина. Петното лунна светлина продължи пътя си по пода на каменната къщурка.

Най-после възрастният мъж заговори отново и този път гласът му трепереше от вълнение:

— Ето ги!

Другият скочи, зае поза за стрелба и опря пушката си на перваза.

Двамата затаиха дъх и се вгледаха напрегнато в тихата местност, стараейки се да различат нещо в мрака.

— Да, там са!

Джок се прицели. Нещо се движеше оттатък покрай стената. В мерника на пушката се появи куче. Но то не се прокрадваше, а вървеше открито. То прескочи ниската стена и продължи спокойно пътя си през откритото място.

Това беше Ласи. Беше минала цяла седмица, откакто бе напуснала убежището си, и все още куцаше. Тя премина поляната, огряна от мътната светлина на луната, и продължи напред, сякаш следваше предварително начертан път.

Скритият в къщурката мъж изпусна шумно дъха си.

— Застреляй го, Джок — прошепна дрезгаво той.