Ерик Найт - Ласи

Беше време — време да…

Ласи си спомни много бързо. Беше време да се яви на срещата при училището, а училището… то беше там, в онази посока. Трябваше да тръгва.

Тя обърна отново глава и огледа внимателно храсталаците и скалната стена. Поколеба се още миг, после закуцука през поточето. Прекоси го и без бързане потегли на юг. Ласи беше отново на път.

Животното, което препускаше в тръс през полето, нямаше нищо общо с гордото коли, достойно за изложбата на кучета. През полята тичаше само едно слабо, измършавяло коли, мръсно от дългия път, изтощено от дългия пост и прекараната треска. Гордият тръс сега представляваше мъчително влачене. И не се знаеше колко време ще продължи то.

Скоро след залез слънце Ласи спря отново — този път в едно добре укрепено убежище. Беше попаднала на ловджийски заслон, мястото, където се крият ловците, докато подгонените горските обитатели изскочат пред преградата. Ласи не знаеше нищо за този вид лов. Знаеше само, че мястото е подходящо скривалище, топло и сигурно.

Тя не знаеше, че е само на пет километра от предишното си скривалище под жълтугата. Мозъкът на животното не прави разлика късо или дълго разстояние е изминато. Ласи знаеше само, че е доволна. Беше успяла да измине още една част от пътя, който я приближаваше към мечтания дом, и това й се струваше много по-важно от всичко друго. Въздишката й издаде тихо задоволство.

Изведнъж Ласи наостри уши, носът й подуши мрака. Миризма на заек, ясна и отчетлива!

Храна! Най-после тя придоби отново значение за нея. Връхлетя я остър глад, устата й се напълни със слюнка. Измъкна се иззад ъгъла на преградата. Скоро щеше да си напълни стомаха и да продължи напред с нови сили. Запълзя предпазливо към гората.

Ако се окажеше, че е твърде слаба и бавна, за да се снабдява с храна, щеше да умре. Защото гладът скоро щеше да я изтощи докрай. Ако напрегнеше силите си и успееше да улови заека с необходимата бързина и сръчност, щеше да оцелее.

Ласи се придвижи напред като призрак и запълзя безшумно към плячката си.

Двама мъже клечаха в груба каменна хижа. През дупката в стената проникваше мътна лунна светлина и очертанията им бяха неясни и размити. Двамата бяха облечени еднакво, в груби костюми от ръчно тъкан туид. Облеклото им се различаваше само по това, че младият беше нахлупил на главата си островърхо кепе, а възрастният — голяма вълнена шапка.

Известно време се чуваше само равномерното им дишане, после младият се раздвижи. В същия момент възрастният вдигна ръка, за да го предупреди да не мърда.

Двамата замряха неподвижни.

— Чу ли нещо, Андрю? — пророни по-младият.

— Мисля, че да.

Двамата се изправиха безшумно и се вгледаха напрегнато през четириъгълния отвор на стената. Пред очите им се простираше огряната от луната равнина, в слабата, димна синева на мъглата поляните приличаха на алеи от добре поддържан парк.

Мъжете се взираха дълго и напрегнато навън.

— Не, Андрю, нищо не се чува.

Възрастният мъж кимна и огромната му вълнена шапка се размърда.

— Стори ми се, че чух нещо.

Сега, когато напрежението отмина, младият извади лулата от джоба си. Старият го погледна неодобрително.

— Аз не бих пушил, Джок. Онези ще те усетят.

— Разбира се, прав си. Само ако знаеш как ми се пуши. За съжаление онези ще го усетят веднага, нали?

Джок направи многозначителен жест по посока на голямата кошара сред гюлето под тях. Там, огряно от лунната светлина, почиваше голямо стадо овце. Животните се бяха скупчили гъсто едно до друго, неподвижни и спокойни, къдравите им гърбове образуваха сиво море.

— Те долавят и най-лекия шум много преди нас — продължи Джок и се обърна на другата страна. — Или поне моят Дони.

Едното от двете кучета в къщурката вдигна глава, щом чу името си. Другото въздъхна и също се вслуша внимателно в гласовете, за да разбере дали дългата нощна стража най-после ще свърши.

— Наистина не проумявам защо ги държим вътре с нас, Андрю. Трябваше да ги оставим навън, при овцете.

— Не, не, Джок. Ако ги оставим отвън, онези дяволи никога няма да дойдат. Те са хитри, Джок, много по-хитри, отколкото може да се очаква.

— Възможно е — съгласи се по-младият. — Вече шест нощи седим на пост и от тях няма и следа. На седмата вечер се прибираме вкъщи, за да си отспим, и веднага щом затваряме очи, те пристигат тук, гладни и жадни за кръвта на бедните овчици. Седем агнета и две овце майки! Само си помисли: седем агнета! И защо никога не идват в нощта, когато ги дебнем?