Ерик Найт - Ласи

Ласи излезе от един гъсталак и се приближи към брега. Движенията й бяха по-бавни отпреди, защото лапите й бяха изранени, а в чувствителното място между пръстите на предния й крак се беше забил един трън. От доста дни насам Ласи не ходеше с гордо вдигната глава, движенията й отдавна не издаваха старата самоувереност.

Понякога й се струваше, че е забравила какво я е подтикнало към това безкрайно пътуване. Но това никога не траеше дълго и когато споменът се върнеше, стъпките й отново ставаха сигурни, тя ускоряваше темпото и разпределяше тежестта си така, че да не натоварва твърде много ранената си лапа. А и сега надеждата й се бе върнала, защото голямата, непроходима водна площ от лявата й страна най-после беше изчезнала. Езерото се беше стеснило и се бе превърнало в река. Буйна, бърза река, която се биеше в каменното си корито.

Ласи застана на наклонения бряг и отново обърна глава на запад. Там обаче, не много далече от нея, имаше село. На моста играеха няколко момчета — ловяха риба, вдигаха шум, дочуваше крясъците им. Ласи все още се боеше от хората. И днес ги удостои само с дълъг, подозрителен поглед.

После отново съсредоточи вниманието си върху бялата, разпенена вода. Бученето й беше толкова неприятно за ухото. И все пак тя се поколеба само секунда. Приготви се за скок и смело се хвърли далече навътре в реката.

Течението я пое, както вятърът улавя късчетата хартия, изхвърлени от движещ се влак. Водата я повлече. Стихията на реката за малко не я удави, но тя изскочи на повърхността и се устреми към другия бряг. Вдигна високо глава, четирите лапи заработиха равномерно и я понесоха напред.

Течението я носеше с унищожителната си сила, въртопите я теглеха към дъното. Но отличната й способност да се ориентира не я напусна нито за миг и винаги, когато излизаше на повърхността, тя продължаваше да плува упорито към южния бряг.

Реката я носеше към селото. Момчетата на моста забелязаха кучето, повлечено от силното течение, и се разкрещяха възбудено. С жестокостта на младостта, която понякога не познава граници, те награбиха камъни и започнаха да ги хвърлят по Ласи. А когато тя премина под моста, хукнаха към противоположната му страна и продължиха това безсмислено мъчение.

Ласи упорито плуваше напред. Най-после наближи желания бряг. Малко по-надолу имаше водопад. Лапите й се движеха равномерно и умело, но й липсваше необходимата сила. Течението отново я надви и Ласи бързо се завъртя в поредния въртоп. След миг тялото й се удари силно в една скала и тя усети болезнено пробождане в хълбока. Водовъртежът я повлече към дълбокото и тя изчезна.

Момчетата на моста се загледаха надолу. След малко, макар че изминалото време им се струваше цяла вечност, нададоха силни викове. Далече под тях, в един вир, на повърхността се показа главата на Ласи. Лапите й продължаваха да гребат. Течението на това място беше съвсем слабо и тя можеше да се справи с него. Заплува отново, напрегна всичките си сили и успя да достигне брега. Лапите й усетиха твърда земя. Водата, напоила козината й, тежеше много и Ласи се олюля; изтощените й мускули нямаха сили да я държат изправена. Измъкна се от водата с пълзене и в следващия миг се изправи пред нова опасност. Малката група момчета се изсипа с див рев на речния бряг. Ласи събра последните си сили и се изтегли на дигата. Не си даде труд дори да отърси водата от козината си. Нито старата болка в предната лапа, нито новата, която пареше като огън в хълбока й, можеха да я спрат. Волята й беше съсредоточена само в едно.

Най-после беше преминала оттатък! Дни наред се беше движила в посока, която не беше правилната, а сега най-после пътят беше открит пред нея — пътят на юг. Препятствието беше преодоляно!

Уморена и тромава, тя закуцука напред. Крясъците на момчетата зад гърба й заглъхнаха.

Сега, когато беше заобиколила голямото езеро, силите й сякаш се възвърнаха и тя затича с удвоена сила в желаната посока. Селото и жестоките момчета скоро останаха далеч назад. След време Ласи изостави бързия галоп и премина отново към обичайния си равномерен тръс, при който най-големите разстояния се преодоляват с най-малко усилие.

Болките в ударения хълбок и в предната лапа не проникваха в съзнанието й. Доколкото беше възможно, тя пригаждаше крачката си към раненото тяло.

Скоро остави шосето и продължи пътя си през ливади и обработени поля. Когато слънцето залезе, все още беше на път. Изпитваше нужда да тича безкрайно дълго, след като беше изгубила толкова дни да търси изход на запад. Нощта отдавна беше превалила, когато тя намери скрито местенце под защитата на една бодлива жълтуга, чиито клони висяха над една скална стена.