Ерик Найт - Ласи

Очите му поглъщаха жадно великолепното шотландско утро и Фрайт се чувстваше истински щастлив. Езерата, този примамлив ловен обект за страстните английски рибари, бяха придобили съвсем друго значение за него. Има места, чиято красота е отдавна оценена от шотландците; едва сега обаче те са започнали да упражняват привлекателната си сила и върху английските художници. Лесли Фрайт беше един от тези, които никога не се уморяваха да наблюдават вечната смяна на светлини и сенки по водната повърхност и розовеещите се наоколо хълмове. Той идваше тук всяко лято, за да рисува и да възобнови приятелството си с добрия лодкар Макбейн и семейството му. Сухи и сдържани, те го приемаха с „добре дошъл“ в уютната атмосфера на дома си и с готовност разчистваха просторния каменен хамбар, за да му направят място за ателие.

Доволен от гледката пред себе си, той седеше на носа на лодката, която вече стържеше в пясъка на малкия остров. Помогна на Макбейн да разтовари принадлежностите му за рисуване, статива, платното, металната кутия с бои. Разтвори статива, сложи платното върху него и постави отпред сгъваемото столче. После склони глава встрани и огледа започнатата картина.

— Ще се върна да ви взема по обед — обади се шотландецът.

— Разбрано, мистър Макбейн. Предстои ми още много работа. Смятате ли, че се е получило добре?

Макбейн направи няколко крачки с тромавата си походка, докато намери най-удобната поза, присви едното си око и заклати глава. По време на дългите зимни вечери в малката кръчмичка до езерото шотландецът разказваше с часове, че неговият мистър Фрайт бил един от най-големите пейзажисти на Англия. Да, ако били живи, даже известните художници от холандската и френската школа щели да се преклонят пред него. Ала в присъствието на художника Макбейн се въздържаше да произнесе присъдата си — без съмнение, твърде пристрастна.

— Да… Хм, ако питате мен, бих казал, че е малко прекалено пъстро. Водата е твърде ярка и, знаете ли, никога не съм виждал планинските върхове в този цвят. Облаците ви пък са направо застрашителни. Някои други неща обаче без съмнение са се получили превъзходно.

Лесли Фрайт се усмихна. Той беше свикнал с критиката на Макбейн, даже я ценеше, защото сухият шотландец имаше добро око и хранеше постоянно възхищение към любимата си страна. Затова и Фрайт кимна, а очите му се отместиха от картината към местността, която искаше да изобрази. Изведнъж осъзна колко тихо е наоколо. Никакво движение освен тихото плискане на водата, която се удряше в дъното на лодката. Никакво движение — освен…

Той засенчи очите си с ръка.

— Я вижте там, мистър Макбейн! Дивеч ли е това?

Шотландецът погледна в посоката, която му сочеше протегнатата ръка на художника. Погледът му претърси северния бряг. Смръщи гъстите си червено руси вежди, сякаш те можеха да защитят сиво-сините очи под тях.

— Дивеч ли е това? — повтори въпроса си художникът.

Макбейн поклати глава, без да отговори. Очите му бяха свикнали със светлината и бяха по-остри от тези на англичанина.

— Това май е… — проговори най-после той.

— Какво е?

— Куче — отвърна възрастният мъж.

После засенчи очите си с ръка. Художникът направи същото.

— Точно така! Сега и аз го виждам!

След като вече знаеше какво е живото същество на брега, Фрайт понечи да се заеме с живописта, но старият шотландец продължаваше да се взира упорито в далечината. Вниманието му накара и художника да прояви любопитство.

— Кучето е коли — обясни Макбейн. — Какво ли търси по тези места?

— О, вероятно принадлежи на някого от съседите. Селско куче.

Шотландецът поклати глава. После отново се загледа към животното, което влезе във водата и заплува навътре. Измина няколко метра и се върна, втурна се напред по брега и избра друго място, за да влезе отново във водата. Повтори това няколко пъти, сякаш се надяваше да намери място, където водата ще изчезне и под краката му ще се появи здрава земя.

— Господи, мистър Фрайт! Това куче се опитва да прекоси езерото.

— Сигурно е решило да ни посети на острова.

Двамата мъже проследиха внимателно странното поведение на кучето.

— Не, опитва се да стигне до другия бряг.

Сякаш за да разсее и последните им съмнения, кучето нададе въпросително скимтене, което обикновено следва онзи висок лай, когато кучето се озове пред някакво препятствие и не може да прецени как да продължи пътя си.

— Да, иска да отиде на другия бряг — повтори шотландецът. — Мисля да мина покрай него с лодката и да…