Ерик Найт - Ласи

— Все едно, колито беше смело куче, Андрю. И… имам чувството, че има точно определена цел. А аз и без това не можех да стрелям, защото бях забравил да заредя пушката.

— Пфу! Това вече е прекалено. Забравил да зареди пушката! А аз си мислех, че един стар фронтовак никога не пропуска да зареди оръжието си след като е стрелял.

— О, мислех за толкова други неща, Андрю — отговори по-младият.

Когато тръгнаха обратно, Джок отвори безшумно затвора на пушката, извади патрона и го скри в джоба си. Кучетата ги следваха по петите. Мъжете се върнаха в каменната къщурка на огрения от луната хълм и отново седнаха да чакат.

Местността се променяше. Високите плата и степта изчезнаха заедно с меките хълмове и обширните пасища за овцете. Ставаше все по-равно и единствените възвишения бяха огромните купища камъни, изсипвани от вагонетките на откритите каменовъглени мини.

Срещаха се все повече градове, равнината беше опасана с безброй пътища и едно куче вече не можеше да ги заобикаля незабелязано. Не можеше и да избягва хората, защото те бяха навсякъде. Колкото и да се стараеше, Ласи трябваше да търси пътя си между тях, за да продължи на юг.

Затова и поведението й спрямо хората се промени. Стараеше се да стои колкото се може по-далече от тях, а когато трябваше да ги подмине, просто не им обръщаше внимание.

Иначе тя се движеше много по-свободно между жителите на тази област, които в много отношения приличаха на хората, сред които беше израснала.

Лицата на мъжете бяха черни от въглищния прах както в Грийнал Бридж. Дрехите им бяха мръсни, в ръцете или на челата си носеха миньорски лампи. И още нещо, от хората и градовете се носеше мирис на човешки същества, които работят под земята. Този мирис много приличаше на миризмата, която се излъчваше от господаря й — само че мъжете, които срещаше по пътя си, нямаха нищо общо с него. Те просто приличаха на миньорите от родното й село.

Затова и Ласи се държеше с тези хора както с обитателите на Грийнал Бридж: примиряваше се с присъствието им, но не се поддаваше на уловките им, не се подчиняваше на виковете им, не им позволяваше да я докосват.

Все повече хора спираха вниманието си върху Ласи. В индустриалната равнина на Шотландия има — както и в Йоркшир — доста хора, които познават и обичат кучетата. Тези хора могат от пръв поглед да различат благородното животно от обикновените и веднага познават кога едно куче е без стопанин. Все по-често се случваше някой от тези мъже да каже:

— Я виж, Арчи, едно безстопанствено куче! И на това отгоре от добра порода. Хайде, добричкият ми, ела при мен!

После протягаха ръка, щракаха с пръсти и я примамваха с любезни думи. Ала Ласи не се хващаше на уловките им, макар че нерядко един или друг звук във виковете им й напомняше за собственото й име. Ако някоя протегната ръка се приближеше твърде много до главата й, тя се изплъзваше изпод нея като живак. Ако тръгнеха да я преследват, в умореното й, разбито тяло се вливаха нови сили и макар и с мъка, преминаваше от обичайния равномерен тръс в бърз галоп, който скоро я извеждаше далече от обсега на двукраките преследвачи.

Щом успееше да се откъсне, тя минаваше отново в тръс и тръгваше право на юг.

Много скоро обаче се видя принудена да се движи по-бавно, защото новите места донесоха със себе си и нови препятствия: Ласи не можеше вече да си намира храна. Доскоро имаше зайци, но те ставаха все по-редки и по-редки и сега беше истинско събитие, когато носът й усетеше топлия мирис на заек. Струваше й все повече усилия да продължава пътя си. Беше й все по-трудно и да избягва хората. Накрая нарастващата умора я направи равнодушна към тях, освен когато някой се опитваше да се приближи твърде близо до нея.

Така, макар и бавно, Ласи прекоси шотландската равнина. Пътят й прекоси черната индустриална област, докато следваше неугасимия пламък в себе си: желанието да върви на юг, все на юг. Минаването й бе съпроводено с разни случки. Във все повече домове и кръчми се заговори за нея.

Една млада жена седеше до масата в къщичката си, която се намираше в малък миньорски градец. Гледаше как съпругът й вечеря и разказваше:

— Днес имах много странно преживяване, Айвор, с едно куче.

— Куче ли? Чие куче?

— Нямам представа на кого принадлежи. Седях с малкия отвън, за да се порадваме на слънцето, и то изведнъж изникна в края на улицата. Беше ужасно мръсно и изглеждаше толкова изтощено и жалко, че чак ме заболя сърцето. И в същото време беше много мило, по някакъв особен начин…