Ерик Найт - Ласи

— Как може да бъде мило и ужасно едновременно?

— Не мога да ти обясня точно, но беше така. И беше страшно уморено. Също като мъжете, когато излизат от смяна — уморено до смърт и все пак продължаваше да се движи. Викнах му, но то не се приближи. Само спря и ме погледна — мен и малкия Айвор. Тогава извадих една купа с вода и я поставих пред него. Кучето се приближи и я излиза до последната капчица. После донесох чиния с остатъци и я поставих пред краката му. То я разглежда в продължение на няколко минути, като през цялото време я обикаляше, ту от едната, то от другата страна. Най-после пристъпи по-близо, помириса я и започна да яде. Ако знаеш как прилично се хранеше, макар да съм готова да се закълна, че умираше от глад. Изглеждаше толкова измършавяло, толкова нещастно. И изведнъж, макар че не беше дояло всичко, спря и вдигна глава. А после хукна надолу по улицата, сякаш си беше припомнило, че има някаква уговорка.

— Е, а ти какво очакваше? Че ще остане и ще ти каже благодаря ли?

— О, не… Но да си остави хубавото ядене и да избяга! Защо ли го направи?

— Но, Пеги, откъде мога да знам? Едно обаче е ясно: ти си готова да нахраниш всяко бездомно куче, всеки просяк и всеки скитник, който ти се изпречи на пътя.

При това мъжът избухна в добродушен смях и жената също се засмя, защото в гласа му имаше топлина, която показваше, че е доволен от нея. И тя забрави бездомното куче, за което се беше погрижила.

В друг град, на десетина километра южно от първия, една жена написа с острия си почерк писмо на мъжа си, който бе заминал по работа:

„Преди няколко дни имахме ужасно преживяване. В градчето ни се появи бясно куче. Полицаят Макгрегър го забелязал пръв. Веднага заподозрял нещо, защото от устата му капеше пяна. Опита се да го хване, но кучето му се изплъзна. Видях го да тича надолу по улицата — страшно създание, повярвай ми, хвърчи насреща ми със зейнала муцуна, истински див звяр. Полицаят и много момчета го гонят и крещят като безумни. Влетях в магазина за платове на Джеймисън и не излязох оттам цял час. Направо ми спря сърцето.

По-късно научих, че го сгащили в Алеята на Фенъл. И когато повярвали, че ще го хванат то успяло да прескочи задната стена, а тя е почти два метра висока, както знаеш. Сигурно е било бясно, защото никое нормално куче не би решило да прескочи тази стена.

Оттогава хората се страхуват до смърт, че ще ги хване бяс, и всички бездомни кучета са изловени и предадени на полицията. Мисля, че е най-добре да ги застрелят. Човек никога не знае какво може да очаква от тях. Толкова съм разтревожена от случилото се, че много ми се иска да се върнеш по-бързо, разбира се, когато приключиш със сделките си…“

Истории за подлост и страх, истории за любов и доверие придружаваха Ласи по дългия път, който я отвеждаше към Англия.

Реката, която тече покрай индустриалните области на Шотландия, е широка и дълбока. Бреговете й са обградени с високи стени и телени мрежи, защото земята покрай реката е много скъпа.

Огромни като кули кранове издигат във въздуха тежки метални детайли и ги спускат в корабостроителниците, където стърчат железни скелети. Мъжете по цял ден се катерят по тях, пробиват дупки и занитват. Непрестанното дрънчене се смесва с мощните удари на парните чукове. Така се създават големите кораби, които по-късно ще прекосяват Атлантика.

Корабостроителниците и градовете са завладели всяко местенце по брега на голямата река. За да прекосят реката, хората използват малки корабчета и прастари мостове, които вече столетия носят на гърба си движението между севера и юга.

И точно по един от тези оживени мостове вървеше Ласи. Дни наред беше търсила място на северния бряг, където да прекоси реката, но най-после не й остана друг избор, освен да мине там, където вървяха и хората.

Тя крачеше в края на тротоара и тъй като мостът беше много оживен, често се случваше хората да обръщат глава и да й подвикват, но тя не ги удостояваше с внимание, пробиваше си път през множеството и се стараеше да остане незабелязана в навалицата.

Двама мъже обаче не я изпускаха от очи. Те минаваха моста с камион, когато мъжът на предната седалка смушка с лакът приятеля си, който шофираше, и му показа кучето. Другият не отговори. Само кимна, сякаш изразяваше съгласие, и намали скоростта, така че кучето да бъде винаги в полезрението им. Ласи прекоси спокойно моста и ускори ход, защото отново вървеше в правилната посока. Реката остана зад нея. Тази победа й вдъхна нови сили, опашката й се вдигна малко по-високо, целият й вид изразяваше задоволство. Продължи по тротоара на юг, без да забелязва камиона, който спря точно до нея. Шумът и миризмите на града бяха толкова многообразни, че дори острият й слух и обоняние не намериха време да я предупредят. Животинският инстинкт се обади едва в последния момент и тя направи скок встрани. Нещо профуча през въздуха. Ласи зарита с крака, но не успя да се освободи. Беше хваната в мрежа и всичките й усилия бяха напразни.