Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Ами то и аз май съм нещо като заседнал — каза прасето. — Трябва да стоя тук, независимо дали ми харесва или не. Искаш ли да знаеш къде бих искал да бъда тази вечер?

— Къде?

— В гората — да търся букови жълъди и трюфели и прекрасни, чудно вкусни коренчета, да подбутвам листата настрани с моята здрава, силна зурла, да търся, да душа по земята, да усещам аромат, да усещам аромата на…

— Ти си достатъчно ароматен — обади се агнето. — Усещам твоя аромат чак оттук. Ти си най-миризливото същество във фермата.

Уилбър увеси нос. Очите му се насълзиха. Шарлот видя, че той се обиди и рязко заговори на агнето:

— Остави Уилбър на мира! Има пълно основание да мирише, като се има предвид обстановката, в която живее. И вие не сте цвете за мирисане. На всичкото отгоре прекъсваш нашия доста приятен разговор! За какво говорехме, Уилбър, преди да ни прекъснат така грубо?

— О, не помня — отвърна Уилбър. — Няма значение вече. Нека помълчим малко, Шарлот. Доспа ми се. Ти си довърши работата, оправи си мрежата, а аз ще легна тук и ще те гледам. Вечерта е така прекрасна.

И Уилбър легна на една страна, протегна се и въздъхна дълбоко.

Над фермата на Зукерман падна здрач и настъпи тишина. Фърн знаеше, че е почти време за вечеря, но не й се тръгваше. Лястовички прелитаха насам-натам, понесени от тихите си криле и носеха вечеря за малките си. От другата страна на пътя едно птиче изпя „Уипуииийл“, „Уипуииийл“. Ларви седна под едно ябълково дърво и запали лулата си. Животните подушиха силната миризма на тютюна. Уилбър чуваше дрезгавия глас на дървесната жаба и как кухненската врата се блъска от време на време. Всички тези звуци го правеха щастлив и спокоен, защото той бе част от този свят в топлата лятната вечер. Но докато лежеше, се сети за думите на старата овца. Мисълта за смъртта докосна сърцето му и той се разтрепери от страх.

— Шарлот? — каза тихо той.

— Да, Уилбър?

— Не искам да умра.

— Разбира се, че не искаш да умреш — каза Шарлот спокойно.

— Просто искам да съм си тук, във фермата — каза Уилбър. — Обичам всичко тук.

— Разбира се, че обичаш фермата — каза Шарлот. — Всички я обичаме.

Появи се гъската, следвана от седемте си гъсета. Те протягаха малките си вратлета и подсвиркваха музикално, точно като група гайдари. Уилбър слушаше песента им и сърцето му се изпълваше с любов.

— Шарлот? — каза той.

— Да?

— Ти сериозно ли говореше, когато обеща да ме предпазиш да не ме убият?

— Никога не съм била по-сериозна в живота си. Няма да позволя да умреш, Уилбър.

— Как ще ме спасиш? — попита той.

В този момент любопитството му надделяваше над всичко.

— Как да ти кажа… — рече малко разсеяно Шарлот. — Наистина не знам, но имам някакъв план.

— Това е чудесно! — възкликна Уилбър. — Как се развива планът, Шарлот? Дали си напреднала с него? Оформя ли се вече добре? — Уилбър трепереше, но Шарлот бе хладнокръвна и напълно спокойна.

— О, да, добре се заформя — каза безгрижно тя. — Планът е в ранния си етап и още не е съвсем готов, но аз работя по него.

— Кога работиш по него? — попита Уилбър нетърпеливо, жаден за подробности.

— Когато вися с главата надолу на най-горната част на паяжината си. Това е времето, когато мисля, защото цялата ми кръв слиза в главата.

— Ще бъда толкова щастлив, ако мога да ти помогна с нещо.

— О, не, аз ще го измисля сама — каза Шарлот. — Мисля по-добре, когато мисля сама.

— Хубаво! — съгласи се Уилбър. — Но не забравяй да ми кажеш, ако има нещо, с което мога да помогна, колкото и дребна и незначителна да е тази помощ.

— Добре — отвърна Шарлот. — Трябва да се опиташ да се подготвиш, да станеш силен, да спиш много и да спреш да се тревожиш. Никога не бързай, никога не се тревожи. Дъвчи храната си добре и си изяждай всичко, но трябва да оставяш по малко и за Темпълтън. Трябва да напълнееш и да си здрав — това е начинът, по които можеш да ми помогнеш. Поддържай добра форма и не си изпускай нервите. Мислиш ли, че ме разбра правилно?

— Да, разбрах — каза Уилбър.

— Тогава, хайде към леглото! Сънят е важен.

Уилбър тръгна тромаво към най-тъмния ъгъл на кочината си, хвърли се на земята и затвори очи. След минутка се обади пак:

— Шарлот?

— Да, Уилбър?

— Може ли да ида до копанката си и да проверя дали не съм оставил нещичко от вечерята си. Май забравих мъничко картофено пюре.

— Добре — отвърна тя. — Но веднага след това си лягаш!

Уилбър хукна към двора си.

— Леко, леко, никога не бързай, никога не се тревожи! — каза Шарлот.