Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Плъхове! — установи Ларви. — Ама че гадост! Трябваше да се сетя, че някой плъх може да си направи дупка под копанята. Как мразя плъхове!

Ларви замъкна копанята на Уилбър в другия край на двора му и зарина с пръст дупката на плъха, като така зарови и всичките му ценни вещи. Уилбър стоеше до копанята си, примирайки от глад и обилно отделяйки слюнки. Ларви изсипа яденето му, което се лееше с кадифено мек звук за ушите на Уилбър и падаше леко като сметана пред очите му. Прасето изгрухтя. То жадно поглъщаше и смучеше, поглъщаше и смучеше, сърбайки и мляскайки оглушително като бързаше да лапне всичко наведнъж. Беше много вкусно ядене — обезмаслено мляко, каша от трици, остатъци от палачинки, половин поничка, корите от плодове, от които бяха правили сок, две стари препечени филии, третинка коренче от джинджифил, едно доста старо руло с желе, опашка от риба, една портокалова кора, няколко парчета фиде от супа, утайката от чаша какао, една цяла лъжица пюре от малини и някакво попаднало по случайност парче хартия от торба за боклук.

Уилбър яде със сърце и душа. Планираше да остави половин парче фиде и няколко капки мляко за Темпълтън, но след това се сети, че плъхът имаше голям принос в спасяването на живота на Шарлот и че самата Шарлот се опитваше да спаси неговия живот. Така че той остави не половин, а цяло парче фиде.

Сега, след като счупеното яйце бе вече заровено, въздухът се прочисти и фермата замириса отново приятно. Следобедът мина и се спусна вечерта. Хладният и мек дъх нахлу през врати и прозорци. Сенките се удължиха. Разположила се удобно върху паяжината си, Шарлот седеше и угрижено ядеше една конска муха докато мислеше за бъдещето. Не след дълго тя се раздвижи чевръсто. Спусна се към центъра на паяжината и там започна да реже някои от нишките. Работеше бавно, но с равно и упорито темпо, а останалите животни вече дремеха. Никой, абсолютно никой, дори гъската, не забеляза, че тя работи. Потънал дълбоко в мекото си легло, Уилбър бе задрямал. Горе, събрани в любимия си ъгъл, гъсетата подсвиркваха приспивна песен.

Шарлот изряза доста от паяжината, като остави значителна част в средата празна. След това започна да плете нещо на мястото, на което бе изрязала нишките. Когато Темпълтън се върна от бунището, беше вече полунощ, а паякът все още работеше.

Следващият ден беше мъглив. Всичко във фермата беше прогизнало от влага. Тревата бе като магически килим, а лехите с аспарагус приличаха на сребърна гора.

През такива мъгливи утрини паяжината на Шарлот грееше в цялата си прелест и изящество. Тази сутрин всяка тъничка нишка бе украсена с малки бисерни капчици вода — цели дузини. Мрежата блещукаше срещу светлината, обвита в мистериозност и сияеща красота. Беше като деликатен воал. Дори Ларви, който не се интересуваше много-много от красиви неща, забеляза паяжината, когато дойде със закуската на Уилбър. Направи му впечатление колко ясно се открояваше и колко грижовно и съвършено бе изплетена. После се позагледа пак в нея и видя нещо, което го накара да изпусне кофата с храна на земята. Там, в центъра на паяжината, спретнато и стегнато изплетено с печатни букви беше написано съобщение и то гласеше:

ТОВА Е ПРАСЕТО!

Краката на Ларви омекнаха. Той разтърка очи и пак се вторачи в паяжината на Шарлот.

— Почват да ми се привиждат разни неща — прошепна той, падна на колене и каза кратка молитва.

След това, напълно забравил закуската на Уилбър, тръгна обратно към къщата да извика мистър Зукерман.

— Май няма да е зле да дойдеш до кочината — каза той.

— Какъв е проблемът? — попита мистър Зукерман. — Да не е станало нещо с прасето?

— Не… Не съвсем — каза Ларви. — Ела да видиш!

Двамата мъже тръгнаха мълчаливо към кочината на Уилбър. Ларви посочи паяжината и попита:

— Виждаш ли това, което виждам и аз?

Зукерман се вгледа в написаното в паяжината и измърмори „Това е прасето!“. Погледна към Ларви, после пак паяжината и двамата потръпнаха. Шарлот, все още уморена след огромната работа, свършена през нощта, се усмихна, докато ги наблюдаваше. Уилбър дойде и застана точно под паяжината.

— Това е прасето! — каза тихо Ларви.

— Това е прасето! — прошепна мистър Зукерман.

Те дълго, дълго гледаха Уилбър и след това погледнаха към Шарлот.

— Мислиш ли, че този паяк… — започна мистър Зукерман, но не довърши изречението и тръсна глава. После със сериозен вид се върна в къщата, за да говори с жена си.