Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

Ейвъри сложи жабата в джоба си и се покатери горе при навеса за слама.

— Последния път, когато се люлях на тая люлка, едва не се блъснах в една лястовица — викна той.

— Извади тая жаба от джоба си! — изкомандва го Фърн.

Ейвъри обкрачи въжето и излетя във въздуха към небето с жабата в джоба. После влетя обратно в хамбара.

— Езикът ти е лилав — викна силно Фърн.

— И твоят! — отвърна Ейвъри и излетя пак навън с жабата.

— Имам слама из роклята! Сърби! — викна Фърн.

— Почеши се! — провикна се Ейвъри, прелитайки обратно.

— Мой ред е! Слизай! — каза Фърн.

— Фърн я сърби — пееше Ейвъри.

Когато скочи, той хвърли нагоре въжето към сестра си. Тя седна на възела, стисна здраво очи и скочи. Почувства замайването и после усети как люлката здраво я подхвана и издигна нависоко.

Когато отвори очи и видя синьото небе, тя вече се връщаше с полет през вратата.

И така двамата се редуваха почти час.

Когато децата се умориха да се люлеят, тръгнаха надолу по пасбището, набраха малини и ги хапнаха. Езиците им смениха цвета си от лилав на червен. Фърн захапа една малина, която бе полазена от миризливка и се отказа. Ейвъри намери празна кутия от бонбони и сложи жабата вътре. Животинката изглеждаше уморена от сутринта, прекарана на люлката. Децата бавно тръгнаха обратно към фермата. Бяха уморени и нямаха сили дори да вървят.

— Хайде да си построим къща на някое дърво — предложи Ейвъри. — Искам да имам къща на дърво, в която да живея с жабата си.

— Отивам да видя Уилбър — заяви Фърн.

Те прескочиха оградата и мързеливо тръгнаха към кочината на Уилбър. Прасето ги чу да се приближават и стана.

Ейвъри забеляза паяжината, приближи се и тогава видя Шарлот.

— Хей, гледай какъв голям паяк! — каза той. — Грамадански е направо!

— Остави го! Имаш си жаба! — каза строго Фърн. — Не ти ли стига?

— Това е прекрасен паяк. Сега ще го хвана — каза Ейвъри. Той махна капака на кутията от бонбони, наведе се и взе една пръчка. — Ще бутна този добър стар паяк в кутията.

Сърцето на Уилбър почти спря, щом видя какво става. Това можеше да е краят на Шарлот, ако момчето успееше да я хване.

— Спри, Ейвъри! — викна Фърн.

Брат й стъпи с единия си крак върху оградата на кочината и докато се канеше да вдигне пръчката към паяжината на Шарлот загуби равновесие, олюля се и падна върху ръба на копанята на Уилбър. Копанята се преобърна и се разсипа на земята. Яйцето на гъската бе точно под нея. Чу се глуха експлозия, когато яйцето се счупи, и се разнесе ужасна смрад.

Фърн изпищя. Ейвъри скочи на крака. Въздухът се изпълни с отвратителната миризма от газовете в разваленото яйце. Темпълтън, който по това време почиваше в дома си, офейка някъде из фермата.

— Боже! — викна Ейвъри. — Каква воня! Да се махаме от тук.

Фърн плачеше. Стискайки носа си, тя побягна към къщата. Ейвъри тичаше след нея, като също стискаше носа си. А Шарлот изпита невероятно облекчение, когато го видя как се отдалечава. Беше се отървала почти на косъм.

По-късно към обяд овцете, агнетата, гъската, гъсокът и седемте гъсета се заприбираха от паша. Имаше много оплаквания за вонята и Уилбър трябваше да разказва отново и отново какво се бе случило, как момчето на Арабъл се опитало да хване Шарлот и как миризмата от счупеното гъше яйце го беше прогонила точно навреме.

— Именно това развалено яйце спаси живота на Шарлот — каза Уилбър.

Гъската бе особено горда със своя дял в това приключение с щастлив край.

— Щастлива съм, че това яйце така и не се излюпи — бръщолевеше тя.

Темпълтън, разбира се, бе съкрушен от загубата на любимото си яйце. Все пак не можа да се стърпи да се изфука.

— Струва си да пазиш и събираш разни неща — каза той леко нацупен. — Един плъх никога не знае кога нещо може да потрябва. Никога не хвърлям нищо!

— Така! Цялата работа завърши добре за Шарлот — каза едно от агнетата. — Обаче не и за нас, останалите. Миризмата е непоносима.

Кой би искал да живее във ферма, парфюмирана с миризма на развалено яйце?

— Не се тревожи, ще свикнеш — отговори му Темпълтън.

После стана, подръпна мъдро дългите си мустаци и отиде да види какво става на бунището.

Когато Ларви се появи по обяд с храната на Уилбър, спря рязко на няколко крачки от кочината, подуши въздуха и физиономията му се изкриви.

— Каква бомба! — възкликна той. — Остави кофата с храната на земята, вдигна пръчката, която Ейвъри бе изтървал и се опита да обърне копанята на Уилбър, оглеждайки внимателно наоколо.