Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

Уилбър забави ход, примъкна се към копанята, намери парченце смлян картоф, сдъвка го добре, преглътна и се върна в ъгъла. Затвори очи и за известно време настана тишина.

— Шарлот? — прошепна той.

— Да?

— Може ли да пийна малко мляко? Мисля, че има няколко капки, останали в копанката ми.

— Не, копанята е суха и искам сега да заспиваш. Никакви приказки повече! Затваряй очи и заспивай!

Уилбър затвори очи. Фърн стана от столчето си и тръгна към дома, мислейки за всичко, което бе видяла и чула.

— Лека нощ, Шарлот! — прошепна Уилбър.

— Лека нощ, Уилбър!

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Всеки ден, докато висеше надолу с главата, паякът чакаше идеята да се роди. Час след час Шарлот стоеше неподвижна, потънала в дълбок размисъл. След като бе обещала на Уилбър да спаси живота му, тя бе твърдо решена да удържи думата си и да изпълни обещанието си.

Шарлот бе търпелива по природа. Тя знаеше, че ако почака малко, все някоя муха ще се оплете в мрежата й, а сега бе убедена, че ако мисли достатъчно дълго за проблема на Уилбър, накрая в главата й ще се оформи идея.

Най-после, една сутрин към средата на юли, това се случи. „Разбира се! Елементарно! — помисли си тя. — Начинът да се спаси животът на Уилбър е да се изиграе номер на Зукерман. След като съм достатъчно умна да излъжа една буболечка, повече от сигурно е, че мога да излъжа и един човек. Хората не са по-умни от буболечките“.

В този момент се появи Уилбър и попита:

— За какво мислиш, Шарлот?

— Точно си мислех колко лековерни са хората — отвърна тя.

— Какво значи „лековерни“?

— Значи, че е лесно да ги измамиш — обясни Шарлот.

— На това му се казва късмет — каза Уилбър, легна под сянката на оградата и заспа.

Паякът обаче остана буден и дълго гледа прасенцето, като кроеше планове за неговото бъдеще. Лятото почти бе преполовило. Шарлот знаеше, че не й остава много време.

Тази сутрин, докато Уилбър спеше, Ейвъри Арабъл се мотаеше из фермата на Зукерман, а Фърн го следваше по петите. Ейвъри държеше жаба в ръка, а Фърн носеше венец от маргаритки на главата си. Децата се втурнаха към кухнята.

— Тъкмо навреме за парче боровинков пай — каза мисис Зукерман.

— Виж жабата ми! — каза Ейвъри.

Той сложи жабата върху решетката за изцеждане на съдове и протегна ръка за парче боровинков пай.

— Махни това нещо от тук! — каза мисис Зукерман.

— Горещо й е. Тая жаба е почти умряла — каза Фърн.

— Топло й е — обади се Ейвъри. — Разрешава ми да я чеша между очите.

Жабата подскочи и цопна в легена на мисис Зукерман, пълен със сапунена вода.

— Пак се омаза с пай! — каза Фърн. — Мога ли да ида да видя има ли яйца в кокошарника, лельо Едит?

— Бягайте и двамата навън и не закачайте кокошките!

— Той се е омазал с пай навсякъде — викна Фърн.

— Хайде, жабке — подкани Ейвъри жабата си, бръкна във водата да я извади, а тя започна да рита силно и да пръска сапунена вода по боровинковия пай.

— Ох, поредната катастрофа! — простена Фърн.

— Хайде да се люлеем на люлката! — предложи Ейвъри.

Децата се затичаха към хамбара.

Мистър Зукерман имаше най-хубавата люлка по тези места. Състоеше се от едно-единствено дълго парче тежко, здраво въже, завързано за гредата на северната врата. В долния край на въжето имаше голям възел, на който можеше да се седне. Тази люлка беше така направена, че можеш да се люлееш, без да се налага някой да те бута. Качваш се по стълба до навеса за слама. След това, държейки въжето, заставаш на ръба и поглеждаш надолу и ти е хем страшно, хем едно замаяно. После яхваш възела, така че да е като седалка под теб и се изправяш, събираш целия си кураж, поемаш дълбоко въздух и скачаш. За секунди ти се струва, че падаш на пода на плевнята, но после въжето те подхваща и политаш през вратата с една миля в минута и вятърът пищи край ушите ти, фучи в косата ти и пронизва очите ти. Сетне се издигаш рязко нависоко в небето, поглеждаш облаците над теб, а след това въжето се обръща, а с него се обръщаш и ти. И тогава почваш да падаш от небето надолу, надолу, и пак прелиташ през вратата, та чак почти до навеса и пак излиташ навън (този път не чак толкова силно и бързо). После пак вътре, пак вън, пак вътре, пак вън и накрая скачаш и даваш на някои друг да се полюлее.

Майките в цялата околия, даже тези, които живееха на няколко мили, се плашеха от тази люлка. Страхуваха се, че някое дете може да падне. Но това никога не се случваше, защото децата почти винаги се държат по-здраво, отколкото родителите им могат да предположат.