Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Поеми дълбоко въздух — каза усмихнато Шарлот. — Сега се изкачи на най-високото място, до което можеш да стигнеш. Ето така — и Шарлот пъргаво се покатери до горния ръб на вратата. Уилбър тромаво се изкачи на върха на купчината тор.

— Много добре! — каза Шарлот. — Сега направи приспособление, за което да се захванеш, като ползваш паяжинните си жлези и се пусни бързо като оставяш след себе си нишка, докато се хвърляш с главата надолу.

Уилбър се поколеба за миг и после подскочи колкото може по-високо във въздуха. После, докато падаше, бързо се озърна да види дали е оставил нишка зад опашката си, но там нищо не се бе случило и последното, което усети, бе болката от тежкото падане на земята.

— Уф! — простена той.

Шарлот толкова силно се засмя, че чак паяжината й се разклати.

— Какво не направих както трябва? — попита Уилбър, след като се окопити от тупването си.

— Всичко беше много добре! — каза Шарлот. — Беше добър опит.

— Ще пробвам пак — каза развеселен Уилбър. — Мисля обаче, че ми трябва парче въже да ме държи.

Уилбър излезе на двора.

— Тук ли си Темпълтън? — викна той.

Плъхът подаде глава изпод копанята на Уилбър.

— Имаш ли парче връв? Искам го назаем — каза Уилбър. — Нужна ми е да оплета една паяжина.

— Да, разбира се — отвърна Темпълтън, който винаги имаше въжета, връвчици и всякакви такива неща. — Нямаш грижа. Винаги съм на разположение, щом става дума за услуга. Той пропълзя надолу в дупката си, избута гъшето яйце, което му запречваше пътя и се върна с парче стара, почти бяла връв. Уилбър я огледа внимателно.

— Точно това ми трябва — каза той. — Завържи единия край за опашката ми, ако обичаш.

Уилбър приклекна колкото можа, обърнал мъничката си навита опашка към плъха. Темпълтън хвана връвта, прехвърли я около опашката и направи два възела. Шарлот наблюдаваше във възторг. И тя, като Фърн, обичаше много прасенцето, чиято миризливичка кочина привличаше мухите, които й бяха така необходими. Гордееше се с него — той не се отказваше лесно и имаше такова желание да оплете паяжина!

Докато плъхът, паякът и момиченцето се бяха наредили да гледат, Уилбър се покатери отново на върха на купчината тор, изпълнен с енергия и надежда.

— Гледайте сега всички! — викна той и, събрал цялата си сила, подскочи във въздуха. Но, тъй като бе забравил да върже другия край за нещо, не се получи съвсем добре и Уилбър се приземи с тъп звук, удари се в земята и, естествено, го заболя. Сълзи изпълниха очите му. Шарлот стоеше тихичко. След малко каза:

— Не можеш да изплетеш паяжина, Уилбър, и аз те съветвам да си избиеш тая идея от мозъчето. Не ти достигат две неща, за да оплетеш паяжина.

— И кои са тия две неща? — попита Уилбър тъжно.

— Нямаш паяжинни жлези и не знаеш каква е техниката на плетене. Но на теб не ти е нужна паяжина. Зукерман ти носи по три големи яденета на ден. Защо трябва да мислиш и да се тормозиш как да си хващаш храна?

Уилбър въздъхна:

— Както винаги, ти си толкова умна и мъдра, Шарлот, много по-умна и по-мъдра от мен. Мисля, че просто исках да се изфукам и си изпатих заслужено.

Темпълтън развърза връвта от опашката му и я върна при другите си съкровища, а Шарлот пак се захвана за работа.

— Не бива да се чувстваш негоден, Уилбър — каза тя. — Не са много животните, които могат да изплетат мрежа. Дори хората не са така добри в тая работа като паяците, въпреки че те са много самоуверени и биха направили всичко , за да оплетат една хубава мрежа. Чувал ли си някога за моста Куинсбъро?

Уилбър поклати глава.

— Това мрежа ли е?

— Нещо такова — отвърна Шарлот. — Но имаш ли представа колко време е отнело на хората да го построят? Цели осем години! Мили Боже! Щях да умра от глад за толкова време. Аз мога да направя такава мрежа за една нощ.

— Какво хващат хората с Куинсбъро? Буболечки ли? — попита Уилбър.

— Не — каза Шарлот. — Нищо не хващат. Само вървят напред-назад по моста, понеже си мислят, че на другия бряг има нещо по-специално. Ако можеха да се сетят да увиснат с главата надолу на това нещо и да изчакат малко без да вдигат шум, все нещо щеше да се хване, но с хората е така: бързане, бързане, бързане — всяка секунда бързане. Радвам се, че съм обикновен паяк със заседнал начин на живот.

— Какво значи заседнал? — попита Уилбър.

— Значи, че седя на едно място през повечето време, не се мотая много, много и не си задавам излишни въпроси. Мога да преценя дали едно нещо е хубаво още щом го видя. Моята мрежа ми е достатъчна. Стоя си кротко и чакам нещо да се случи, някои да дойде. Това ми дава време да размишлявам.