Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Няма да го счупя — озъби се Темпълтън. — Знам какво правя. Боравя с такива неща почти през цялото време.

Той изчезна в своя тунел, като буташе гъшето яйце пред себе си. Буташе, напъваше и накрая успя да го изтърколи до бърлогата си под копанката на Уилбър.

Този следобед, когато вятърът се успокои и дворът на фермата стана тих и топъл, сивата гъска поведе седемте си гъсета вън от гнездото, напред към големия свят. Мистър Зукерман я видя, когато идваше да носи вечерята на Уилбър.

— Хей, здравейте! — каза той усмихнат до уши. — Я да видим… едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем гъсета. Ето това вече е прекрасно!

С всеки изминал ден Уилбър харесваше Шарлот все повече и повече. Нейната кампания срещу насекомите изглеждаше полезна и разумна. Едва ли можеше да се намери някой из фермата, който да каже добра дума за мухите. Мухите живееха, за да досаждат и да тормозят другите. Кравите ги мразеха. Конете ги ненавиждаха. Овцете ги презираха. Мистър и мисис Зукерман постоянно се оплакваха и слагаха мрежи да се пазят от тях.

Уилбър се възхищаваше на начина, по който Шарлот си вършеше работата. Най-вече беше доволен от това, че тя приспиваше жертвата си, преди да я изяде.

— Наистина много съобразително от твоя страна, Шарлот — каза той.

— Да — отвърна тя със своя сладък, музикален гласец. — Винаги им слагам по̀ малко упойка, за да не чувстват болка. Нещо като индивидуално обслужване и грижа.

Дните минаваха и Уилбър ставаше все по-голям и по-голям. Той ядеше по три грамадни яденета на ден. Прекарваше часове наред, полегнал на една страна, полузаспал и унесен в приятни мечтания. Имаше добро здраве и наддаде доста на тегло. Един следобед, докато Фърн седеше на столчето си, най-старата овца влезе в хамбара и се отби да види Уилбър.

— Здравей! — поздрави го тя. — Изглеждаш ми понапълнял.

— Да, предполагам, че е така — отвърна Уилбър. — На моята възраст мисля, че е добра идея да трупам тегло.

— Все тая. Не ти завиждам — каза старата овца. — Ти знаеш защо те угояват, нали?

— Не — каза Уилбър.

— Ох, как не обичам да казвам лоши новини — засуети се овцата. — Но, все пак е добре да знаеш, че те угояват, защото се канят да те убият, ето защо.

— Канят се да ме какво ? — изпищя Уилбър, а Фърн замръзна на столчето си.

— Да те убият. Да те превърнат в бекон и шунка — продължи старата овца. — Почти всички прасета биват убивани от стопаните си щом дойде студеното време. Съвсем обичайно е да те убият по Коледа. Всички са в заговора — Ларви, Зукерман, дори Джон Арабъл.

— Мистър Арабъл? Бащата на Фърн?

— Разбира се. Когато се коли прасе, всеки помага. Аз съм стара овца и виждам това всяка година. Цялата тая работа, по един и същи начин, година след година. Арабъл идва с неговата двуцевка и стреля…

— Спри! — изквича Уилбър. — Не искам да умра! Някой да ме спаси! Спасете ме!

Фърн бе готова да скочи, когато се чу глас.

— Тихо, Уилбър! — каза Шарлот, която бе слушала целия този ужасен разговор.

— Не мога тихо! — пищеше Уилбър и тичаше насам-натам като обезумял. — Не искам да бъда убит! Не искам да умра! Вярно ли е това, което казва старата овца, Шарлот? Вярно ли е, че ще ме убият когато дойде студеното време?

— Ами, старата овца е в тая ферма от доста време — каза Шарлот, подръпвайки замислено крайчетата на мрежата си. — Виждала е много пролетни прасета да идват и да си отиват. Ако тя казва, че планират да те убият, аз съм убедена, че е вярно. Това също така е и най-мръсният номер, за който съм чувала. Какво ли не са способни да измислят хората!

Уилбър избухна в сълзи.

— Не искам да умра — стенеше той. — Искам да остана жив, точно тук в моята удобна купчина тор, с всичките си приятели около мен. Искам да вдишвам прекрасния въздух и да лежа под прекрасното слънце.

— Със сигурност вдигаш прекрасен шум — каза рязко старата овца.

— Не искам да умирам! — изпищя Уилбър и се хвърли с рев на земята.

— Няма да умреш! — отсече Шарлот.

— Какво? Наистина ли? Кои ще ме спаси?

— Аз — каза Шарлот.

— Как? — попита Уилбър.

— Това вече предстои да се обмисли. Но аз ще те спася и искам незабавно да се успокоиш. Държиш се като бебе. Спри да ревеш! Не понасям истерии.

В неделя сутринта мисис Арабъл, мистър Арабъл и Фърн седяха на масата за закуска в кухнята. Ейвъри беше приключил със закуската и се бе качил горе за прашката си.

— Знаете ли, че гъсетата на чичо Хоумър се излюпиха? — попита Фърн.