Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Ама да, разбира се! — каза Уилбър. — Вкусни ли са?

— Възхитително вкусни. Разбира се, аз не точно ги ям . Аз ги пия — пия кръвта им. Обичам кръв — каза Шарлот и нейното тъничко, приятно гласче стана още по-тъничко и още по-приятно.

— Не говори така! — простена Уилбър. — Моля те, не говори такива неща!

— Защо не? Та това е истината, а аз трябва да казвам истината. Не мога да твърдя, че съм напълно щастлива с хранителния си режим, състоящ се от мухи и буболечки, но това е начинът, по който съм устроена. Един паяк трябва да си изкарва прехраната по един или друг начин, а при мен се е случило така, че аз съм паяк-ловец. По съвсем естествен начин плета паяжината си и в нея ловя мухи и други насекоми. Майка ми беше паяк-ловец. Цялото ми семейство са ловци. От хиляди, хиляди години ние, паяците, плетем мрежи за улов на мухи и буболечки.

— Това е доста нещастно семейно наследство — каза Уилбър унило.

Той бе тъжен, защото новата му приятелка се оказа толкова кръвожадна.

— Да, така е — съгласи се Шарлот. — Но нямам друг избор. Не зная как на първия паяк в далечните първи дни на света му е хрумнала странната идея да плете паяжини, но все пак е направил точно това, и е било доста умно от негова страна. И оттогава насам ние, паяците, трябва да прилагаме същия трик. Като цяло не е зле.

— Жестоко е — каза Уилбър, който нямаше никакво намерение да бъде разубеден или да отстъпи от позицията си.

— Виж кой го казва — каза Шарлот. — На теб ти носят храната в кофа, но мен никой не ме храни. Аз трябва сама да си набавя храна. Живея, като използвам ума си. Трябва да съм умна и бърза, ако не искам да умра от глад. Трябва да обмислям нещата, да хващам каквото мога, да вземам каквото дойде. А, скъпи мой приятелю, просто се случва така, че това, което идва, е под формата на мухи, буболечки и насекоми. И така нататък — каза Шарлот, клатейки крак. — Осъзнаваш ли, че ако аз не хващах буболечки и не ги ядях, те щяха да се увеличат толкова много, да станат толкова многобройни, че биха унищожили земята и биха затрили всичко, което е по нея.

— Наистина ли? — попита Уилбър. — Не бих искал това да се случи. Може би в крайна сметка твоята паяжина е нещо хубаво.

Гъската през цялото време беше слушала разговора и си мърмореше:

— Уилбър не знае толкова много неща за живота. Той е наистина много, много, наивно малко прасе. Той дори не знае какво ще му се случи около Коледа — няма и грам идея, че мистър Зукерман и Ларви планират да го убият. Тя се надигна леко и побутна яйцата си така, че да могат да получават цялата топлина от нейното тяло и меките й пера.

Шарлот застана тихо над мухата и се подготви да я изяде. Уилбър легна и затвори очи. Беше уморен от безсънната нощ и от вълнението да се запознае с някого за първи път. Лекият бриз донесе до него свеж мирис на детелини, който долетя заедно със сладкия аромат на света зад оградата.

„Е, имам си нов приятел“ — помисли Уилбър. — „Но какво рисковано приятелство е това! Шарлот е жестока, безмилостна, хитра, кръвожадна — все неща, които не харесвам. Как мога да се науча да я обичам, макар че е красива и, разбира се, тъй умна?“

Уилбър изживяваше съмненията и страховете, които идват с всяко ново приятелство. След време той щеше да проумее, че е бил в пълна заблуда относно Шарлот. Под нейната жестока външност тя носеше нежно сърце и щеше да остане верен приятел до самия край.

През младото лято са най-щастливите и приказни дни в годината. Люляците цъфват, въздухът става сладък, напоява се с техния аромат и натежава от него. После люляците увяхват. Цветовете на ябълковите дървета се отварят и пчеличките идват да гостуват около тях. Дните стават топли и меки. Училището свършва и децата имат време да играят и да ходят да ловят риба в реката. Ейвъри често донасяше у дома по някоя пъстърва, готова да бъде хвърлена в тигана.

Сега, когато училището бе свършило, Фърн ходеше до фермата почти всеки ден и сядаше тихичко на столчето си. Животните се отнасяха доверчиво и дружелюбно с нея. Овцете полягаха спокойни в краката й.

В началото на юли Ларви впрягаше работните коне в косачката, мистър Зукерман се покатерваше на високата седалка и ги подкарваше към полето. Цяла сутрин се чуваше пърпоренето на машината докато обикаляше из полето, а тревата падаше зад нея на дълги зелени ивици. На следващия ден, ако не валеше, всички помагаха с гребла да се събере окосената трева и да се натовари в ремаркето, в което превозваха слама, а Фърни и Ейвъри често се возеха, качени на върха на грамадната копа̀. Откарваха я до хамбара топла, ароматна, с оня омаен мирис на прясно сено и я качваха в големия плевник. И така, докато целият хамбар заприлича на едно огромно чудно легло от детелина и люцерна. Това легло бе удобно за криеница и за скачане. Понякога Ейвъри намираше по някое малко змийче и го слагаше при другите неща в джоба си.