Элвин Уайт: Паяжината на Шарлот

Уилбър го наблюдаваше как изчезва в тунела и след секунди видя острата муцуна на плъха да се подава под дървената му копаня. Темпълтън внимателно се набра до горния й ръб. Това вече беше малко повече отколкото Уилбър можеше да понесе: в този безрадостен, дъждовен ден да гледа как закуската му бива изядена от някой друг. Той знаеше, че Темпълтън прогизва навън под проливния дъжд, но дори това не го успокои. Без нито един приятел, отхвърлен от всички и гладен, той се хвърли върху купчината тор и зарида.

По-късно следобед Ларви отиде до къщата на Зукерман и му каза:

— Мисля, че на прасето му има нещо. Не е докоснало храната си.

— Дай му две лъжици серен прах и малко меласа — каза мистър Зукерман.

Уилбър не можеше да повярва, че такова нещо можеше да му се случи, когато Ларви го хвана и насила набута лекарството в гърлото му. Това със сигурност беше най-отвратителният ден в живота му. Не знаеше дали бе в състояние и колко дълго можеше да изтърпи тази ужасна самота.

Мрак падна навсякъде, над всичко. Скоро се виждаха само сенки и единственият шум идваше от овцете, които преживяха. От време на време издрънкваше веригата на някоя от кравите горе. Представете си изненадата на Уилбър, когато в мрака се чу тихо гласче — гласче, каквото не бе чувал никога преди. Беше доста тъничко, но приятно.

— Искаш ли приятел, Уилбър? — каза то. — Аз ще бъда твой приятел. Наблюдавах те цял ден и те харесвам.

— Но аз не мога да те видя — каза Уилбър и скочи на крака. — Къде си? И кой си ти?

— Аз съм точно тук, горе — каза гласчето. — Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта.

Нощта изглеждаше безкрайна. Стомахът на Уилбър бе празен, а главата — пълна с мисли. А когато стомахът ти е празен и главата ти — пълна с мисли, винаги е по-трудно да заспиш.

Над десет пъти през нощта Уилбър се будеше и се взираше в тъмата, слушаше звуците и се опитваше да разбере колко е часът. В една ферма никога не е съвсем тихо. Дори и в полунощ нещо или някой все се движи или шуми.

Първия път, когато Уилбър се събуди, беше заради Темпълтън, който вдигаше ужасен шум, докато правеше дупка в сандъка за зърно. Зъбите му дращеха шумно по дървото. „Тоя луд плъх — помисли Уилбър. — Защо трябва да стои буден цяла нощ, да си точи зъбите и да унищожава вещите на хората? Защо не може просто да спи както прави всяко възпитано животно?“

Втория път, когато Уилбър се събуди, чу гъската да мърда из полога си и нещо да си мърмори.

— Колко е часът? — прошепна тихичко Уилбър.

— Вероятно-ятно около единайсет и половина — каза гъската — Защо не спиш, Уилбър?

— Твърде много неща са ми на главата — каза Уилбър.

— Е — отвърна гъската, — това не е мой проблем. Аз нямам нищо на главата, обаче имам твърде много под дупето си. Опитвал ли си се някога да спиш, докато седиш да мътиш осем яйца?

— Не — отвърна Уилбър. — Предполагам това определено е неудобно. Колко време трябва да мине, докато се излюпят малките?

— Като цяло приблизително-ително трийсет дни — отвърна гъската. — Но аз хитрувам малко. През топлите следобеди просто придърпвам малко слама над яйцата и излизам на разходка.

Уилбър се прозя и пак заспа. В съня си чу отново гласчето да казва: „Аз ще бъда твой приятел. Заспивай сега. Ще ме видиш утре сутринта“.

Половин час преди изгрева Уилбър се събуди и се ослуша. Хамбарът все още беше тъмен. Овцете лежаха неподвижно. Дори гъската беше утихнала. Горе нищо не помръдваше — кравите почиваха, конете дремеха. Темпълтън бе зарязал работата си и бе изчезнал някъде по задачи. Единственият шум идваше от лекото скрибуцане на ветропоказателя на покрива, който се полюшваше напред-назад.

„Денят почти дойде“ — помисли си прасето.

През един малък прозорец се промуши слаб лъч светлина. Една по една звездите угасваха. Уилбър вече можеше да види гъската на няколко метра от него. Тя седеше с глава, мушната под крилото. След това успя да види и овцете, и агнетата. Небето просветля.

— О, прекрасен ден, най-накрая си тук! Днес ще намеря своя приятел.

Уилбър търси навсякъде. Претърси основно кочината си. Прегледа внимателно около прозореца и дълго се взира в тавана. Но не видя нищо ново. Накрая реши, че е време да проговори. Не му се искаше да нарушава прекрасното утринно спокойствие с гласа си, но не можа да измисли никакъв друг начин да открие къде е неговият мистериозен нов приятел, който не се виждаше никъде. И така, Уилбър прочисти гърло и каза с висок, твърд глас: