Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Трябва ли да стоиш в този-този мръсен-малък, мръсен-малък, мръсен-малък двор? — каза гъската, която говореше доста бързо. — Една от дъските е поразхлабена. Натиснастис-натис-натисни я и ела тук навън!

— Какво каза? — попита Уилбър. — Кажи го по-бавно!

— При-при-при целия риск да се повторя, — отвърна гъската — ти предлагам да излезеш навън. Тук е прекрасно!

— Не те ли чух да казваш, че една от дъските е разхлабена?

— Така казах, така казах — отвърна тя.

Уилбър се приближи до оградата и се увери, че гъската имаше право — една от дъските беше разхлабена. Той наведе глава, затвори очи и натисна. Дъската поддаде и след има-няма и минутка Уилбър се беше промушил през оградата и стоеше сред високата трева пред двора. Гъската крякаше и ликуваше.

— Как ти се струва чувството да си свободен? — попита тя.

— Харесва ми — каза Уилбър. — Тоест… мисля, че ми харесва.

Всъщност Уилбър се чувстваше доста странно извън оградата, без никакво препятствие между него и големия свят.

— Къде, според теб, да ида сега?

— Където искаш, където искаш — каза гъската. — Иди надолу към овощната градина, порови из почвата и тревата, вади си коренчета, иди към градината и изрови репичките. Изрови всичко! Яж трева! Търси просо! Търси жълъди! Бягай навсякъде! Подскачай и танцувай, скачай и лудувай! Иди долу към гората под овощната градина! Светът е прекрасно място за живеене, когато си млад.

— Виждам, да — отвърна Уилбър.

После направи скок във въздуха, завъртя се, пробяга няколко метра, спря, огледа се, вдъхна аромата на следобеда и тръгна надолу през овощната градина. Спря под едно ябълково дърво, опря зурла в земята и започна да бута, да рови и копае с нея. Почувства се много щастлив. Бая беше успял да разоре около дървото, преди някой да го забележи. Мисис Зукерман първа го мерна. Видя го от прозореца на кухнята и веднага извика мъжете.

— Хоу-мъъър! — викна тя. — Прасето е навън. Ларви! Прасето е навън. Хомуър! Ларви! Прасето е навън! Долу е, под ябълковото дърво.

— Сега стана белята! — промърмори си Уилбър. — Сега ще си го отнеса.

Гъската, чула врявата, също започна да крещи:

— Бягай, бягай, бягай надолу, бягай към гората, гората! — викна тя към Уилбър. — Никога, никога, никога няма да те хванат в гората.

Кокер шпаньолът дочу патакламата и безредиците и излезе от хамбара да се присъедини към преследването. Мистър Зукерман също чу и излезе от бараката за инструменти, където поправяше някакъв уред. Ларви, наемният работник, чу от лехите с аспарагус, където плевеше. Всички тръгнаха към Уилбър, а Уилбър не знаеше какво да прави. Гората изглеждаше доста далеч, а и бездруго никога не беше ходил там и не беше сигурен дали ще му хареса.

— Мини отдолу зад него! — каза мистър Зукерман на Ларви. — Подкарай го към хамбара! Приближи се леко, не го плаши! Аз ще ида да взема кофа с храна.

Новината за бягството на Уилбър бързо обиколи фермата. Всеки път, когато някое животно успееше да се измъкне от фермата на Зукерман, това се превръщаше в събитие от голяма важност. Гъската викна към най-близо застаналата крава, че Уилбър е избягал и скоро всички крави знаеха. Агнетата научиха за това от майките си. Конете в конюшнята наостриха уши, когато гъската извика и скоро вече бяха в течение на събитията.

— Уилбър е навън — казаха те.

Всички животни въртяха глави възбудено и се вълнуваха, че един от техните приятели е успял да се освободи и вече не е окошарен или вързан здраво с каишки или вериги.

Уилбър не знаеше какво да прави и накъде да бяга. Май всички бяха по петите му.

— Ако това е свободата, по-добре да съм затворен в кочината — каза си Уилбър.

Кокер шпаньолът го дебнеше от едната страна, мисис Зукерман стоеше готова да го спре, в случай че реши да тръгне към градината, а сега и мистър Зукерман идваше насреща му с кофа с храна в ръка.

„Това е наистина ужасно — помисли Уилбър. — Защо Фърн не идва?“ — и се разплака.

Гъската взе нещата в свои ръце и започна да дава заповеди:

— Не стой така, Уилбър! Измъкни се с хитрост, с хитрост! — викаше тя. — Завърти се и бягай към мен, разигравай ги, шмугни се навътре, измъкни се навън, навътре, навън! Бягай към гората! Завърти се! Обърни се!

Кокер шпаньолът направи скок към задния бут на Уилбър. Прасето подскочи и побягна. Ларви се хвърли напред и го хвана. Мисис Зукерман викаше нещо на Ларви. Гъската ликуваше и окуражаваше Уилбър. Той се измуши измежду краката на Ларви. Той го изпусна и хвана кокер шпаньола вместо него.