Элвин Уайт: Паяжината на Шарлот

— Браво, браво! — крякаше гъската. — Направи го пак, направи го пак!

— Бягай надолу по хълма! — предложиха кравите.

— Бягай към мен! — извика гъсокът.

— Бягай нагоре по хълма! — викнаха овцете.

— Обърни се, завърти се! — крякаше гъската.

— Пази се от Ларви! — каза петелът.

— Пази се от Зукерман! — извика гъсокът.

— Внимавай! Кучето! — избляха овцете.

Горкият Уилбър бе така уплашен и зашеметен от цялата бъркотия. Не му харесваше да е център на тая суетня. Той се опита да последва съветите на приятелите си, но не можеше да бяга едновременно нагоре по хълма и надолу по другия, не можеше да се обърне и завърти и в това време да подскача и танцува, а и плачеше толкова отчаяно, че почти не виждаше нищо от онова, което се случваше около него. В крайна сметка Уилбър бе едно много младо прасенце — всъщност почти бебе. Той искаше Фърн да е там, да го гушне и да го успокои. Когато погледна нагоре и видя мистър Зукерман застанал съвсем близо с кофата с топла храна за него в ръка, той някак се успокои. Повдигна зурла и подуши. Ухаеше вкусно — топло мляко, обелки от картофи, каша от трици, препечен корнфлейкс и сладкиш от пандишпаново тесто, останал от закуската на Зукерманови.

— Ела, прасенце! — каза мистър Зукерман и потупа кофата с храната — Ела, прасенце!

Уилбър направи крачка към храната.

— Не, не, не! — каза гъската. — Това е старият номер с кофата с храна, Уилбър. Не се хващай, не се хващай на тоя трик. Той се опитва да те примами обратно към пленничество. Опитва се да подмами стомаха ти.

Уилбър не го интересуваше нищо. Храната миришеше хубаво. Направи още една крачка към нея.

— Прасенце, прасенце! — нареждаше мистър Зукерман с приятен глас и тръгна бавно и съвсем невинно към обора, все едно не знаеше, че малкото прасе го следва по петите.

— Ще съжаляваш, съжаляваш, съжаляваш! — викна гъската.

Уилбър продължаваше да не проявява никакъв интерес към думите й. Нищо не го интересуваше. Той все така вървеше след топлата храна.

— Ще изпуснеш възможността да си свободен — крякаше гъската. — За един час свобода си струва да прежалиш цял варел с храна.

Уилбър не я слушаше.

Когато мистър Зукерман стигна до кочината, той прекрачи оградата и изля храната в копанята. След това дръпна разхлабената дъска, така че там зейна голяма дупка, през която Уилбър можеше да мине.

— Помисли пак! Помисли пак! — викаше гъската.

Уилбър не й обърна никакво внимание. Той мина през оградата и влезе в дворчето си, приближи се до копанята, отпи жадно и дълго от млякото, и задъвка гладно пандишпановия сладкиш. Беше хубаво да е пак у дома.

Докато Уилбър се хранеше, Ларви донесе чук и няколко пирона и закова обратно дъската. После двамата с мистър Зукерман се облегнаха уморено на оградата и мистър Зукерман почеса гърба на Уилбър с пръчка.

— Какво прасе! — каза Ларви.

— Да, ще стане добро прасе — каза мистър Зукерман.

Уилбър чу похвалните думи. Почувства топлото мляко в стомаха си. Усети приятното почесване на пръчката по засърбелия го гръб. Усети мир, спокойствие, почувства се щастлив и му се доспа. Беше един уморителен следобед. Беше едва четири часа, а той бе вече готов за сън.

„Наистина съм твърде малък да излизам сам навън сред големия свят“ — каза си той, докато лягаше да спи.

На следващия ден бе дъждовно и мрачно. Дъжд валеше по покрива на хамбара и се спускаше на струи от стряхата. Течеше и в двора на фермата и водата бягаше на криволичещи поточета надолу към пътеката, където растяха магарешки бодли и щир. Дъжд плискаше и блъскаше по кухненския прозорец на къщата на Зукерманови и се лееше от водосточните тръби. Дъжд падаше и по гърбовете на овцете докато пасяха на моравата. Когато овцете се умориха да стоят на дъжда, тръгнаха бавно по пътеката и влязоха в кошарата си.

Времето обърка плановете на Уилбър. Беше запланувал днес да излезе и да изкопае нова дупка в дворчето си. Имаше и други планове. Нещо като:

Закуска в шест и трийсет. Обезмаслено мляко, корички от хляб, каша от пшеничени трици, парченца от понички, пшеничени кексчета с няколко капки сироп от клен полепнал по тях, обелки от картофи, остатъци от пудинг с ванилов крем и стафиди и парченца от пшеничена закуска „Шредид Уийт“. Закуската трябваше да свърши в седем.

От седем до осем Уилбър бе планирал да поговори с Темпълтън, плъха, който живееше под кочината му. Разговорите с Темпълтън не бяха най-приятното занимание на света, но все пак общуваше с някого.