Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Дай му закуската — каза тя.

След минутка Фърн вече седеше на пода в ъгъла на кухнята със своето бебе в скута и го учеше как да суче от биберона. Прасенцето, макар и малко, имаше добър апетит и схвана бързо.

Чу се клаксонът на училищния автобус, спрял на пътя.

— Бягайте! — изкомандва мисис Арабъл, взе прасенцето от Фърн и й подаде една поничка. Ейвъри грабна пушката и също си взе една поничка допълнително.

Децата хукнаха по пътечката и се качиха в автобуса. Фърн не обърна внимание на никого. Тя просто седна и се загледа през прозореца, докато си мислеше колко блажен е светът и колко щастлива бе тя да й бъде поверена пълната отговорност за едно малко прасенце. Когато автобусът стигна до училището, тя вече беше измислила име за своя домашен любимец. Беше избрала най-красивото име, за което можеше да се сети.

— Казва се Уилбър — прошепна тя на себе си.

Все още мислеше за прасенцето, когато учителката я попита:

— Фърн, коя е столицата на Пенсилвания?

— Уилбър — отвърна в унес Фърн.

Децата в класа се закикотиха, а тя се изчерви.

Фърн обичаше Уилбър повече от всичко. Обичаше да го гали, да го храни, да го слага в леглото за сън. Всяка сутрин, веднага щом станеше, тя затопляше млякото му, слагаше биберона и държеше бутилката, докато суче. Следобед, когато училищният автобус я оставеше пред къщата, тя се втурваше в кухнята да приготви нова бутилка с мляко. Хранеше го пак привечер, после точно преди лягане. Мисис Арабъл го хранеше по обед, когато дъщеря й бе на училище. Уилбър обичаше млякото си и беше най-щастлив когато Фърн приготвяше шишето му. Той се изправяше и я гледаше дълго с очи, пълни с любов и обожание.

През първите няколко дни от живота му на Уилбър бе разрешено да живее в картонената кутия близо до печката в кухнята. По-късно, когато мисис Арабъл се оплака, че й пречи, той бе преместен в по-голяма кутия в дървената барака. Когато стана на две седмици го изкараха навън. Беше времето, през което цъфваха ябълковите дървета и дните ставаха по-топли. Мисис Арабъл направи малко дворче за Уилбър под ябълковото дърво и сложи там голяма дървена кутия, пълна със слама. Кутията имаше малък отвор, за да може той да влиза и излиза когато пожелае.

— Няма ли да му е студено през нощта? — попита Фърн.

— Не! — каза баща й. — Само го гледай какво може да прави.

Понесла бутилка с мляко, Фърн седна под ябълковото дърво в дворчето на Уилбър. Той се затича към нея, а тя придържаше бутилката, докато сучеше. Когато изпи и последната капка, прасето изгрухтя и сънливо се прибра в къщичката си. Фърн погледна през отвора. Уилбър разбутваше сламата със зурлата си и не след дълго си направи тунелче. После пропълзя в него и се загуби в сламата. Фърн бе очарована от това, което видя. Стана й по-леко — нямаше да се тревожи, понеже знаеше, че нейното бебе ще спи на топло.

Всяка сутрин след закуска Уилбър тръгваше по пътечката с Фърн и чакаше с нея, докато дойде автобусът за училище. Тя му махаше за довиждане, а той стоеше и гледаше след него чак докато се скрие зад завоя. Докато Фърн беше на училище, Уилбър бе затворен в двора си, но веднага щом си дойдеше следобед тя го пускаше навън, а той я следваше навсякъде. Ако тя влезеше в къщата, Уилбър влизаше с нея. Ако се качеше на горния етаж, той я чакаше до най-долното стъпало. Когато извеждаше куклата си на разходка с количката за кукли, той тичаше с нея. Понякога, по време на тези пътешествия, Уилбър се уморяваше и тя го слагаше в количката. Това му харесваше. А когато беше много уморен, затваряше очи и заспиваше под одеялцето, близо до куклата. Изглеждаше толкова мил и трогателен със затворени очи. Куклата също притваряше очи и тогава Фърн караше количката много бавно и меко, за да не събуди бебетата си.

Един топъл следобед Фърн и Ейвъри облякоха банските си и отидоха на реката да поплуват. Уилбър тръгна с тях и непрекъснато се вреше в краката на Фърн. Когато тя нагази в реката Уилбър нагази с нея, но водата бе прекалено студена за неговия вкус. Така, докато децата плуваха, играеха и се пръскаха, Уилбър се забавляваше на брега, където имаше прекрасна лепкава тиня и бе топло и влажно.

Всеки ден бе щастлив, а всяка нощ — спокойна.

Уилбър беше това, което фермерите наричат пролетно прасе, което означаваше, че се е родил през пролетта и нищо повече.

Когато той стана на пет седмици, мистър Арабъл каза, че вече е достатъчно голям, за да бъде продаден и че трябва да бъде продаден. Сърцето на Фърн потъна в мъка и тя зарида. Но баща й бе непоклатим в решението си. Апетитът на Уилбър се бе увеличил. Той беше започнал да яде остатъци и обелки от храна — в добавка към млякото, разбира се. Мистър Арабъл не искаше да го гледа повече. От десетте братя и сестри на Уилбър не беше останал нито един — всички вече бяха продадени.