Элвин Уайт - Паяжината на Шарлот

— Трябва да го продадем, Фърн — каза той. — Позабавлява се да отглеждаш прасенце, но Уилбър вече не е бебе и трябва да го продадем.

— Обади се на семейство Зукерман — предложи мисис Арабъл. — Чичо ти Хоумър гледа прасета и, ако Уилбър отиде да живее там, ще можеш да слизаш долу до къщата им и да го виждаш толкова често, колкото поискаш.

— Колко пари да искам за него? — попита Фърн.

— Ами, той е недоносен… — каза баща й. — Кажи на чичо си Хоумър, че имаш прасе за продан и поискай шест долара. Виж какво ще ти каже.

Скоро всичко бе уредено. Фърн се обади по телефона на леля си Едит, а леля Едит викна чичо Хоумър, който бе в хамбара. Той дойде и поговори с Фърн. Когато чу, че цената е само шест долара каза, че ще вземе прасето. На следващия ден Уилбър бе взет от хубавия си дом под ябълковото дърво и преместен да живее в една купа оборски тор във фермата на семейство Зукерман.

Хамбарът на фермата бе много голям. Беше и много стар. Ухаеше на сено и оборска тор. Ухаеше на потта на уморени коне и на сладкия дъх на търпеливи, спокойни крави. Понякога се носеше аромат на нещо като сигурност — когато знаеш, че никога нищо лошо няма да се случи в живота ти. Миришеше на жито, на седла и шпори, на грес за брадви, на гумени ботуши и на нови въжета. А винаги, когато котката получаваше за вечеря някоя рибена глава, миришеше и на риба. Но ухаеше предимно на сламата, която складираха в грамадния плевник над конюшнята и сваляха за кравите, конете и овцете.

Хамбарът беше топъл през зимата, когато животните прекарват повечето време на закрито и хладен през лятото, когато вратите бяха винаги широко отворени и пропускаха приятния полъх на вятъра. В хамбара, на основния етаж, имаше конюшня за работните коне. Там бяха вързани и кравите и имаше кошара за овцете, а кочината на Уилбър бе малко по-надолу. Беше пълно с всевъзможни неща — онези неща, които могат да се намерят във всеки хамбар: стълби, уреди за точене на брадви, секири, ножове, вили, гаечни ключове, коси, косачки за трева, лопати за ринене на сняг, дръжки на брадви, ведра за мляко, кофи за вода, празни торби за зърно и ръждясали капани за плъхове. Беше един от онези хамбари, в които лястовиците обичат да си правят гнезда. От онези, в които децата обичат да си играят. И всичко това бе собственост на чичото на Фърн — мистър Хоумър Л. Зукерман.

Новият дом на Уилбър се намираше в по-отдалечената част, долу в хамбара, точно под кравите. Мистър Зукерман знаеше, че купчина оборска тор е прекрасно място за отглеждане на младо прасе. Прасетата имат нужда от топлина, а там долу, в южната част на хамбара, беше топло.

Фърн идваше почти всеки ден да го види. Тя намери старо изхвърлено столче, на каквото сядат хората, когато доят кравите и го слагаше до кошарата на овцете, точно пред кочината на Уилбър. Тук тя седеше тихичко през дългите следобеди, слушайки и наблюдавайки Уилбър. Овцете скоро я опознаха и започнаха да й имат доверие, както и гъските, които живееха при овцете. Всички животни й се доверяваха, защото бе толкова тиха и дружелюбна. Мистър Зукерман не й разрешаваше да извежда Уилбър навън, не позволяваше и да влиза при него, но й каза, че може да седи на столчето и да го наблюдава колкото си иска. Да бъде близо до прасенцето си я правеше истински щастлива, а и Уилбър бе щастлив да знае, че тя седи там, точно пред кочинката му. Но той нямаше вече никакви забавления — никакви разходки, никакво возене в количка и никакво плуване.

Една сутрин през юни, когато Уилбър беше почти на два месеца, той се заразхожда из малкото дворче пред кочината. Фърн не беше дошла за обичайното гостуване. Уилбър стоеше под слънчевите лъчи, чувствайки самота и отегчение.

„Тук нищо не може да се прави“ — помисли той и бавно се приближи до копанката да подуши и провери дали не е пропуснал да изяде нещо от обяда си. Намери малка обелка от картоф и я излапа. Гърбът го засърбя и той се облегна на оградата и се зачеса в дъските. Когато това му омръзна, влезе вътре, покатери се на върха на купчината тор и легна. Не му се спеше, не му се ровеше в земята, беше уморен да стои на едно място, уморен да лежи.

— Нямам и два месеца живот, а вече се уморих да живея — каза той и пак излезе на двора. — Когато съм навън няма къде да ида, освен обратно вътре, а когато съм вътре, няма къде другаде да ида, освен пак на двора.

— Ето къде грешиш, приятелю, приятелю, мой, мой, мой…

Уилбър погледна през оградата и видя гъската.