Джеймз Бари - Питър Пан

Ако изобщо мислеше нещо — но мен ми се струва, че той никога не мислеше, — то беше, че щом допре сянката до себе си, тя веднага ще се залепи за тялото му, както се сливат две капки вода, когато се допрат; и като видя, че сянката не се залепи, той страшно се изплаши. Опита се да я прикрепи със сапун, който взе от банята, но пак не успя. Побиха го тръпки от ужас; тръшна се на пода и се разплака.

Хълцанията му разбудиха Уенди. Тя се надигна и седна в леглото. Не се разтревожи, като видя непознато момче да плаче на пода; беше й интересно и дори забавно.

— Момче — каза тя учтиво, — защо плачеш?

Питър също можеше да бъде крайно любезен — научил се бе на добри обноски по разни тържества, които феите си устройваха. Той стана и грациозно й се поклони. Това й направи голямо удоволствие и както си беше в леглото, тя също му се поклони изискано.

— Как се казваш? — попита той.

— Уенди-Мойра-Анджела Дарлинг — отговори тя с известно задоволство. — А как се казваш ти?

— Питър Пан.

Тя вече беше сигурна, че той е Питър, но името й се видя сравнително късо.

— Това ли ти е цялото име?

— Да — отвърна той доста сопнато. За първи път му мина през ума, че името му е малко възкъсо.

— Извинявай — каза Уенди-Мойра-Анджела.

— Нищо, нищо — преглътна той. Тя го попита къде живее. — Втората надясно — обясни Питър — и после все направо до сутринта.

— Какъв смешен адрес!

Питър усети, че сърцето му се сви. За първи път си помисли, че може би наистина адресът му е смешен.

— Не, не е смешен — възрази той.

— Искам да кажа — почна Уенди със сладък глас, спомняйки си, че той й е гост, — този ли адрес пишат на писмата, които ти пращат?

На Питър не му стана приятно, че тя спомена за писма.

— Аз не получавам писма — каза той презрително.

— Но нали майка ти получава?

— Нямам майка — отвърна той. Не само нямал майка, но нямал и най-малко желание да има майка. Намираше, че много ги надценяват. Уенди обаче веднага разбра, че момчето е много нещастно, защото е изгубило майка си.

— О, Питър, разбирам защо плачеш — извика тя, скочи от леглото и изтича при него.

— Не плачех за майка — каза той доста възмутено. — Плачех, защото не мога да си залепя сянката. Впрочем, аз изобщо не плачех.

— Откъснала ли се е?

— Да.

Тогава Уенди видя сянката на пода; тя изглеждаше тъй измачкана, че на нея страшно й дожаля за Питър.

— Какво ужасно нещо! — каза тя, но не можа да не се усмихне, като видя, че той се е опитвал да я залепи със сапун. Момчешка работа! За щастие, тя веднага се сети какво да направи. — Трябва да се зашие — каза тя с леко покровителствен тон.

— Какво значи „да се зашие?“ — попита той.

— Ти си ужасен невежа.

— Не съм невежа.

Тя ликуваше, че знае повече от него.

— Ще ти я зашия, малко човече — каза тя, макар че той беше висок колкото нея. Извади кутията с иглите и конците и започна да пришива сянката на крака на Питър. — Може да те заболи малко — предупреди го тя.

— О, няма да заплача — успокои я Питър, който вече вярваше, че никога в живота си не е плакал. Стисна зъби и не заплака. След малко сянката си беше на мястото, макар и малко измачкана.

— Може би трябваше първо да я изгладя с ютията — каза Уенди замислено, но Питър като истинско момче не обръщаше никакво внимание на външния си вид и веднага се разскача, луд от радост. Уви, той вече бе забравил, че дължи щастието си на Уенди. Мислеше, че сам си е закачил сянката.

— Колко съм сръчен! — ликуваше той възхитен. — Колко съм сръчен!

Неудобно е да признаем, но самомнението на Питър бе едно от най-очарователните му качества. Казано съвсем откровено и грубо, никога не е имало по-самоуверено и дръзко момче от него.

Но в момента Уенди беше възмутена.

— Колко си самодоволен! — възкликна тя язвително. — Разбира се, аз нищо не съм направила!

— Е, направи малко — каза Питър пренебрежително и продължи да подскача.

— Малко! — учуди се тя надменно. — Ако нямаш нужда от мен, аз мога да се оттегля. — И тя по най-тържествен начин се качи на леглото си и се зави презглава с одеялото.

За да я накара да се покаже, той се престори, че си отива, но тя не обърна внимание на това. Тогава Питър седна на края на леглото и я побутна с крак.

— Уенди — пошепна той, — не се оттегляй. Не мога да не се радвам и скачам, когато съм доволен от себе си. — Но тя още не искаше да се покаже, макар че слушаше с интерес. — Уенди — продължи той с глас, на който никоя жена никога не е могла да устои. — Уенди, едно момиче струва повече от двайсет момчета.