Джеймз Бари - Питър Пан

Тримата продължаваха да се ровят в спомените си.

— И тъкмо тогава аз се втурнах като вихрушка в стаята, нали? — упрекваше се мистър Дарлинг; и наистина бе влетял като вихрушка.

За негово извинение може да се каже, че и той се обличаше за вечерята и че всичко бе вървяло добре, докато стигна до връзката. Може да ви се стори странно, но този човек, макар да разбираше толкова много от акции и облигации, не можеше винаги да се справи с вратовръзката си. Понякога тя го слушаше и не се противеше, но имаше случаи, когато за всички в къщи щеше да бъде много по-добре, ако той преглътнеше гордостта си и си сложеше готова, вързана връзка с ластик.

Точно така се бе случило в онази паметна вечер. Той се втурна в детската стая с упоритото зверче, смачкано на топка в ръката му.

— О, какво става, мили?

— Какво става ли? — изрева той; наистина изрева. — Тази връзка не иска да се върже. — Тонът му стана застрашително язвителен: — Завързва се, но не около врата ми! Само около пръчката на леглото! Да, да, двайсет пъти я завързах около леглото, но на врата ми не ще! Не, та не! Просто не ще да се завърже. — Той помисли, че думите му не са направили достатъчно силно впечатление на мисис Дарлинг и затова продължи със строг тон: — Предупреждавам те, мила, че ако тази връзка не се завърже около врата ми, ние няма да отидем на вечерята, а ако не отидем на вечерята, аз вече няма да ходя на работа, и ако престана да ходя на работа, ти и аз ще гладуваме и децата ни ще бъдат изхвърлени на улицата!

Но дори и след тези страшни думи мисис Дарлинг остана спокойна.

— Чакай да опитам аз — каза тя; всъщност той бе дошъл именно за това — да я помоли да му завърже връзката. С хубавите си, хладни пръсти тя бързо я завърза, докато децата стояха наоколо, очаквайки да се реши съдбата им. Някои мъже би ги хванало яд да видят с каква леснина тя свърши тази сложна работа, но мистър Дарлинг бе твърде благородна душа, за да изпита подобно чувство. Благодари й с половин уста, яростта му моментално се изпари и след миг той вече танцуваше из стаята, сложил Майкъл на раменете си.

— Как лудувахме тази вечер! — спомняше си мисис Дарлинг сега.

— Последното ни лудуване! — изстена мистър Дарлинг.

— О, Джордж, спомняш ли си как Майкъл изведнъж ме запита: „Как се запозна с мене, мамо?“

— Спомням си.

— Бяха много сладки, нали Джордж?

— И бяха наши, наши, а сега ги няма!

Лудуването свърши, когато се появи Нана: за нещастие мистър Дарлинг се сблъска с нея, при което по панталоните му се полепиха косми от козината й. Тези панталони не само че бяха нови, но бяха и първите му панталони с копринен ширит по шевовете.

Трябваше да прехапе устни, за да не бликнат сълзи от очите му. Разбира се, мисис Дарлинг го изчетка, но въпреки това той пак започна да разправя, че било грешка да имат куче за бавачка.

— Джордж, Нана е безценно съкровище.

— Несъмнено. Но мен все ме гложди някакво чувство, че тя гледа на децата като на кутрета.

— О, не, мили, тя сигурно знае, че те имат души.

— Дали знае? — каза замислено мистър Дарлинг. — Съмнявам се.

Мисис Дарлинг реши, че моментът е подходящ да му каже за момчето. Той отначало взе на смях цялата история, но се замисли угрижено, когато тя му показа сянката.

— Не познавам такова момче — рече той, като я разглеждаше внимателно, — но ми изглежда голям нехранимайко…

— Още говорехме за това, спомняш ли си, когато Нана донесе лекарството на Майкъл — каза мистър Дарлинг. — Никога вече няма да носиш шишенцето в уста, Нана, и всичко стана по моя вина.

Макар да беше волеви и умен човек, няма съмнение, че нея вечер, когато стана дума за лекарства, той се държа неразумно. Мистър Дарлинг имаше една единствена слабост: смяташе, че никога през живота си не се е страхувал от лекарства и винаги ги е вземал без колебание. И затова когато Майкъл завъртя глава, за да избегне лъжицата, която Нана държеше в уста, той каза укоризнено:

— Бъди мъж, Майкъл!

— Няма да пия лекарство, няма, няма! — викаше непослушният Майкъл.

Мисис Дарлинг излезе от стаята, за да му донесе шоколадов бонбон и мистър Дарлинг реши, че това показва липса на твърдост.

— Мамичко, не го глези — извика той след нея. — Майкъл, когато бях на твоята възраст, пиех всички лекарства, без да роптая. Винаги казвах: „Благодаря ви, мили родители, загдето ми давате цярове да оздравея.“

Той действително вярваше, че е било така. Уенди, която вече беше по нощница, също повярва на думите му и за да помогне да придумат Майкъл, попита баща си.