Джеймз Бари - Питър Пан

Добрият тон! Колкото и ниско да бе паднал, той все още знаеше, че само достойното държане има значение.

Някъде дълбоко в себе си той чуваше скърцане като от ръждясали порти и през тях идваше неумолимо чукане, сякаш някой кове нощем, когато не можеш да заспиш.

— Спази ли добрия тон днес? — беше техният вечен въпрос.

— Спечелих слава, слава, този блестящ сапунен мехур! — викаше той.

— А добър тон ли е да се отличиш в каквото и да било? — възразяваше чукането от неговото училище.

— Аз съм единственият човек, от когото Барбекю се страхуваше — настояваше той, — а самият Флинт се боеше от Барбекю.

— Барбекю, Флинт… А следвали ли са те в нашето училище? — последва язвителен въпрос.

Най-тревожната му мисъл беше: не е ли „лош тон“ да мислиш какво е „добър тон“.

Този въпрос го измъчваше страшно, сякаш някаква кука вътре в самия него, по-остра от желязната кука на осакатената му ръка, разкъсваше вътрешностите му. И когато тя го дереше, пот капеше от жълтеникавото му лице и се стичаше по сюртюка му. От време на време той избърсваше с ръкав потта на лицето си, но тя отново избиваше и нямаше начин да я спре.

О, не завиждайте на Хук!

Той предчувствуваше скорошната си смърт. Сякаш страшната клетва на Питър бе стигнала до кораба. Хук изпитваше някакво мрачно желание да произнесе предсмъртното си слово, да не би след малко да няма време за това.

„По-добре щеше да бъде за Хук, ако не беше толкова честолюбив — извика той. Само в най-тежките си часове Хук говореше за себе си в трето лице. — Няма малки деца, които да ме обичат.“

Странно е, че сега той помисли за това: никога дотогава то не бе го смущавало. Може би шевната машина му го напомни. Доста дълго той си мърмореше нещо; втренчил очи в Смий, който спокойно поръбваше една риза на машината, убеден, че всички деца се боят от него.

Да се боят от него! Да се боят от Смий! Нямаше нито едно дете на борда на кораба тази вечер, което вече да не го бе обикнало. Той им бе казвал ужасни неща и им бе удрял плесници, защото не можеше да ги удари с юмрук, но те още повече се привързаха към него. Майкъл дори опита очилата му.

Само някой да кажеше на Смий, че децата го намираха симпатичен! Хук го сърбеше езикът да му го каже, но сметна, че това ще бъде прекалено жестоко. Опита се сам да разреши загадката „Защо намират Смий симпатичен?“ — питаше се той. Упорито търсеше отговор на този въпрос като хрътка, която върви по следите на дивеча. Защо Смий е симпатичен? Внезапно един страшен отговор изплава в ума му. „Смий спазва добрия тон?“

Нима у боцмана има нещо аристократично, без той сам да го знае? Ами че това е най-добрият тон!

Той си спомни, че в неговото училище човек трябваше да докаже именно това, преди да го приемат в аристократичния ученически клуб.

С бесен крясък Хук вдигна желязната си кука над главата на Смий. Но спря ръката си, защото през ума му мина тази мисъл: „Какво значи да забиеш куката в някого, само защото той спазва добрия тон?“ — Това ще значи, че ти липсва добър тон!

Безсилен и плувнал в пот, нещастният Хук падна по очи като покосено цвете.

Смятайки, че поне за известно време той няма да им пречи, пиратите забравиха всяка дисциплина и се разскачаха в бесен танц, който веднага го изправи на крака. Всички следи от човешката слабост бяха изчезнали от лицето му, сякаш някой бе излял ведро студена вода върху му.

— Тишина, простаци! — кресна той. — Или ще забия куката в някого! — Врявата веднага стихна. — Сложихте ли окови на всички деца, за да не могат да отлетят?

— Тъй вярно.

— Тогава изкарайте ги на палубата.

Нещастните пленници, всички освен Уенди, бяха измъкнати от трюма и наредени в редица пред него. Известно време той като че ли не забелязваше тяхното присъствие. Седеше отпуснат, като доста мелодично си тананикаше със затворена уста откъси от някаква пиратска песен и въртеше в ръце колода карти. От време на време светлинката на пурата му придаваше малко цвят на лицето му.

— Сега, приятелчета — каза най-после той живо, — шестима от вас ще хвърлим в морето, но аз имам нужда от двама каютни прислужници. Кой от вас иска да стане каютен прислужник?

„Гледайте да не го ядосвате ненужно“ — бе казала Уенди, когато бяха в трюма. Затова Свирчо излезе напред с вежлив израз на лицето. Мисълта да служи при такъв капитан му беше противна, но неговият инстинкт му подсказа, че ще бъде по-благоразумно да прехвърли отговорността за отказа си на някое отсъствуващо лице. Макар да беше малко глупавичък, той знаеше, че само майките са винаги готови да поемат цялата отговорност за действията ти. Всички деца знаят, че майките са винаги готови да ги защитят и затова ги презират, но винаги се възползуват от тяхната помощ.