Джеймз Бари - Питър Пан

Почукването бе тихо и предпазливо, но в пълната тишина то прозвуча зловещо. Питър намери пипнешком камата си и я сграбчи здраво в ръка. След това извика:

— Кой чука?

Дълго време нямаше никакъв отговор и после отново се почука.

— Кой си ти?

Никакъв отговор.

Питър се развълнува, но той обичаше вълненията. С два скока той стигна до своята врата. За разлика от вратата на Дребосъка, неговата врата закриваше отвора напълно, така че нито той, нито онзи, който беше отвън, не можеше да погледне над нея.

— Няма да отворя, ако не се обадиш — извика Питър.

Най-после посетителят заговори със сладък глас, подобен на звън на мъничка камбанка.

— Пусни ме да вляза, Питър.

Беше гласът на Менче-Звънче и той бързо дръпна резето. Тя влетя възбудено в стаята със зачервено лице и опръскана с кал рокля.

— Какво има?

— О, никога не можеш да отгатнеш — извика тя и му предложи да опита три пъти да познае какво се бе случило.

— Казвай бързо! — кресна той.

С едно граматически неправилно изречение, дълго като онези панделки, които фокусниците вадят от устата си, тя му каза, че пиратите са отвлекли Уен-ди и момчетата.

Сърцето му подскачаше нагоре-надолу, докато слушаше. Уенди вързана и отнесена на пиратския кораб! Тя, която обичаше всичко да бъде чисто и изрядно!

— Аз ще я спася! — извика той и скочи да грабне оръжията си. Но както скачаше, той се сети да направи нещо, което ще я зарадва: да изпие лекарството си.

Ръката-му сграбчи смъртоносната кратунка.

— Не! — изпищя Менче-Звънче, която бе чула какво си мърмори Хук, докато минаваше през гората: той радостно си шепнеше, че Питър моментално ще умре от отровата.

— Защо не?

— Защото вътре има отрова.

— Отрова? Че кой ще я сложи в кратунката?

— Хук.

— Не ставай глупава. Как може Хук да слезе тук?

Уви! Менче-Звънче не можеше да обясни това, защото дори тя не знаеше тайната на дънера на Дребосъка. Въпреки това думите на Хук не оставяха място за съмнение: в кратунката имаше отрова.

— Освен това — рече Питър, който напълно вярваше в собствените си думи, — аз не съм спал.

Той вдигна кратунката. Сега не беше време за думи, а за дела. Със светкавична бързина Менче-Звънче литна между кратунката и устните му и изпи отровата до дъно.

— Хей, Менче, как посмя да ми изпиеш лекарството?

Но тя не отговори; вече се олюляваше във въздуха.

— Какво става с тебе? — извика Питър, внезапно изплашен.

— Отровена съм, Питър — отвърна тя тихо — и сега ще умра.

— О, Менче, за да ме спасиш ли го изпи?

— Да.

— Но защо, Менче?

Крилцата й едва я носеха вече, но в отговор тя кацна на рамото му и го ухапа нежно по брадичката. След това пошепна на ухото му:

— Глупак!

После, залитайки, тя се прибра в своето жилище и легна на леглото.

Главата на Питър закри почти напълно отвора на стаичката й, когато, изпаднал в отчаяние, той коленичи пред нея. С всеки изминал миг светлината на Менче-Звънче ставаше по-слаба и той знаеше, че щом тя изгасне, феята ще бъде мъртва. Неговите сълзи толкова харесваха на Менче-Звънче, че тя протегна хубавата си ръка, за да падат те върху пръстите й.

Гласът й бе толкова слаб отначало, че той не можеше да разбере думите и. После започна да разбира. Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи.

Питър протегна ръце. Около тях нямаше деца, но беше нощ и той се обърна към всички деца, които сънуваха Небивала земя, и които следователно бяха по-близо до нея, отколкото си мислите — момчета и момичета по пижами и нощници и голи индианчета в кошници, окачени по дърветата.

— Вярвате ли във феи? — извика той.

Менче-Звънче седна в леглото си почти бодро, за да чуе каква ще бъде съдбата й. Стори й се, че чува отговори „да, да“, но не беше съвсем сигурна.

— Какво чуваш? — попита тя.

— Ако вярвате — викна им той, — пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре.

Много деца пляскаха с ръце.

Някои не пляскаха.

А някои зверчета дори го освиркаха.

Ръкопляскането изведнъж престана, като че ли безброй майки изтичаха в безброй детски стаи, за да видят какво за бога става там. Но Менче беше спасена. Най-напред гласът й стана по-силен; после скочи от леглото; и най-сетне полетя из стаята, по-весела и по-нахална от преди. Тя и не помисли да благодари на децата, които вярваха във феи, но много би искала да намери онези, които подсвиркваха.

— А сега да вървим да спасим Уенди!

Месецът плуваше сред облаците на небето, когато Питър, опасан с оръжие и облечен съвсем леко, изскочи от дънера си и започна да търси пиратите. Нощта не беше такава, каквато би искал. Той се надяваше, че ще може да лети ниско над земята, така че нищо да не убегне от погледа му; но с тази луна, която ту се показваше иззад облаците, ту се скриваше зад тях, да лети ниско означаваше да влачи сянката си през дърветата и така да раз-буди птиците и да даде възможност на наблюдаващия неприятел да разбере, че той е вече на крак.