Ектор Мало - Без дом

Понеже бяхме малки, за да продължим да работим сами, всяко от децата щеше да отиде при някой чичо или леля, които се бяха съгласили да ги вземат.

Лиза отиваше при леля Катерина в Морваи.

Алекси — при някакъв чичо, който беше миньор във Варс, в Севените.

Бенжамен при друг чичо, който беше градинар в Сен Кантен. А Етиенет при друга леля, която беше омъжена в Шарант, на морския бряг, в Еснанд.

Слушах тия разпореждания и чаках да дойде моят ред. Но понеже леля Катерина млъкна, аз пристъпих и попитах:

— Ами аз?

— Ти ли? Ти не си от нашия род.

— Ще работя за вас.

— Не си от нашия род.

— Попитайте Алекси и Бенжамен не ме ли бива за работа.

— Но те бива и да ядеш, нали?

— Не, не, той е от нашето семейство — обадиха се всички.

Лиза пристъпи и сплете умолително ръце пред леля си. Това движение беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Разбирам те много добре, миличка — каза леля Катерина, — ти искаш той да дойде с тебе. Но, видиш ли, в живота човек не постъпва винаги, както иска. Ти си моя племенница и като стигнем у дома, ако мъжът ми каже някоя дума накриво или се навъси, като се съберем на масата, ще му отговоря веднага: „Тя ни е роднина, кой друг ще се смили над нея, ако не сме ние?“ Което казвам за нас, се отнася и за чичовците от Сен Кантен и от Варс, и за лелята от Еснанд. Приемат се роднини, но не и чужди. Хлябът не достига и за своите, камо ли за другите.

Почувствувах, че няма какво да възразя, нямаше какво и да добавя. Думите й бяха съвсем прави. Не бях от техния род. Нямаше защо да настоявам — да моля, значеше да прося милостиня. И все пак бих ли ги обичал повече, ако бях от техния род? Алекси, Бенжамен не бяха ли мои братя? Етиенет, Лиза не ми ли бяха сестри? Не ги ли обичах достатъчно? А Лиза не ме ли обичаше така, както обичаше Бенжамен или Алекси?

Леля Катерина не отлагаше никога взетите решения. Тя ни предупреди, че утре ще се разделим, и след това ни прати да си лягаме. Щом влязохме в нашата стая, всички ме заобиколиха, а Лиза ме прегърна разплакана. Тогава разбрах — въпреки мъката от предстоящата раздяла те мислеха за мене, мене жалеха и почувствувах, че наистина съм им брат. Тогава в смутения ми ум се роди неочаквана мисъл или по-право, тъй като трябва да спомена и доброто, и лошото, някакво вътрешно вдъхновение осени моя ум.

— Слушайте — казах им аз, — виждам, че вашите роднини не ме искат, но вие ме смятате от вашето семейство, нали?

— Да — заявиха и тримата, — ти винаги ще бъдеш наш брат.

Лиза, която не можеше да говори, потвърди тия думи, като ми стисна ръката и ме погледна с толкова обич, че очите ми се насълзиха.

— Да, аз ще бъда ваш брат и ще ви го докажа.

— Къде искаш да постъпиш? — запита Бенжамен.

— Има едно място у Пернюи. Искаш ли да отида да говоря утре сутринта за тебе? — попита Етиенет.

— Не искам да постъпвам никъде. Ако постъпя, ще трябва да остана в Париж и няма да ви видя вече. Ще навлека пак кожуха си, ще откача арфата от гвоздея, където татко ви я остави, и ще тръгна от Сен Кантен за Варс, от Варс за Еснанд и от Еснанд за Дрьози. Ще навестявам всички ви един след друг и така покрай мене вие ще бъдете винаги заедно. Не съм забравил песните и танците си. Ще си изкарвам хляба.

По задоволството, което се изписа на лицата им, видях, че моето хрумване осъществяваше собствените им желания и се почувствувах напълно щастлив в своята скръб. Разговаряхме дълго за нашите намерения, за раздялата, за срещата ни, за миналото, за бъдещето. После Етиенет ни накара всички да си легнем. Но никой не спа добре тая нощ, а аз може би спах по-зле от всички.

На другия ден рано сутринта Лиза ме заведе в градината и разбрах, че иска да ми каже нещо.

— Да поговорим ли искаш?

Тя кимна утвърдително.

— Мъчно ти е, че се разделяме. Няма защо да ми го казваш, виждам го по очите ти и го чувствувам със сърцето си.

Тя направи знак, че не става дума за това.

— След петнадесет дни ще бъда в Дрьози.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не искаш ли да дойда в Дрьози?

За да се разберем, аз обикновено задавах въпроси, а тя ми отговаряше, като кимаше утвърдително или отрицателно.

Тя ми каза, че иска да отида в Дрьози, но като простря ръка в три различни посоки, ми даде да разбера, че трябва преди това да се видя с двамата й братя и със сестра й.

— Искаш да отида преди това във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен, така ли?

Тя се усмихна, щастлива, че съм я разбрал.

— Защо? Аз бих искал да се видя първо с тебе.

Тогава с ръце, с устни и най-вече с изразителните си очи ми обясни защо ми отправяше тая молба. Ще ви предам нейното обяснение: