Ектор Мало - Без дом

Макар и малък, бях преживял доста нещастия и бях по-предпазлив и по-внимателен, отколкото са обикновено моите връстници — преимущество, което ми струваше скъпо!

И сега, преди да се впусна на дълъг път, реших да видя човека, който през последните години ми беше като баща. Щом леля Катерина не ме взе с децата да се сбогувам с него, можех, длъжен бях да отида и сам да го целуна.

Не бях ходил никога в затвора за дългове, но напоследък бях слушал да се говори много за него и бях Уверен, че ще го намеря. Щях да тръгна по пътя за Мадлен, който ми бе добре познат, и там щях да попитам къде е затворът. Щом като леля Катерина и децата са успели да видят баща си, и на мене навярно ще ми позволят да го видя. Аз също съм или по-скоро бях негово дете и той ме обичаше!

Не смеех да мина през целия Париж с Капи, който тичаше по петите ми. Какво бих отговорил на полицаите, ако ме запитат? От всичко, което ме беше наплашило през моя житейски опит, най-много се боях от полицията. Не бях забравил Тулуза. Вързах Капи с една връв, което, изглежда, засегна силно неговото честолюбие на обучено и възпитано куче. После хванах връвта и тръгнахме двамата към затвора „Клиши“.

Има на тоя свят печални неща, които навяват зловещи мисли. Не зная нищо по-грозно и по-печално от врата на затвор.

Спрях се за миг, преди да се реша да вляза в затвора „Клиши“, сякаш ме беше страх, че ще ме задържат и че вратата, тази отвратителна врата, ще се затвори зад гърба ми и няма да се отвори вече.

Представях си, че е мъчно да излезеш от затвора, но не знаех, че е мъчно и да влезеш. Научих го от опит.

Но тъй като не се оставих нито да ме изхвърлят, нито да ме изпъдят, успях да стигна при този, когото бях дошъл да видя.

Въведоха ме в една стая за свиждане, където нямаше нито решетки, нито прегради, както си мислех, и малко след това влезе бащата, който не беше окован във вериги.

— Чаках те, скъпи Реми — каза ми той, — и посмъмрих Катерина, че не те беше довела с децата.

От сутринта бях тъжен и потиснат, но тези думи ме ободриха.

— Госпожа Катерина не пожела да ме вземе със себе си.

— Не е било възможно, момчето ми, на тоя свят човек върши не това, което желае. Уверен съм, че ти би работил съвестно, за да заслужиш хляба си, но зет ми Сюрио не би могъл да ти даде никаква работа. Той е пазач на шлюз в Нивернезкия канал, а знаеш, че там не наемат работниците градинари. Децата ми казаха, че си искал да се заловиш пак за стария си занаят. Забрави ли, че едва не умря от студ и глад пред нашата вратня?

— Не, не съм забравил.

— А тогава не беше съвсем сам, имаше господар да те напътва. Тежко е, момчето ми, да тръгнеш сам на твоята възраст по големите пътища.

— Капи е с мене.

Както винаги, когато чуеше името си, Капи отговори с лай, който означаваше: „Тук съм! Ако ви трябвам за нещо, ето ме!“

— Да! Капи е добро куче, но все пак е куче. Как ще си изкарваш хляба?

— Ще пея и ще карам Капи да играе комедии.

— Капи не може да играе сам комедии.

— Ще го науча на фокуси. Капи, нали ще научиш всичко, което ти кажа?

Той сложи лапа на гърдите си.

— Слушай, момчето ми, ако си разумен, ще постъпиш някъде на работа. Ти си вече добър работник и така ще бъде по-добре, отколкото да се скиташ по пътищата, което е работа за мързеливците.

— Аз не съм мързелив, знаете много добре това, и никога не сте ме чували да се оплаквам, че имам много работа. У вас бих работил с всички сили и бих останал винаги при вас. Но не искам да постъпвам другаде.

Навярно съм казал тези думи някак особено, защото бащата ме изгледа за миг, без да отговори.

— Ти си ни разказвал — рече той най-после, — че Виталис те е учудвал много често, когато не си го знаел кой е, с начина, по който гледал хората, и с държанието си на господин, което сякаш показвало, че и той самият е господин. Знаеш ли, че ти също имаш такова държане? Не искаш да постъпиш другаде, така ли? Както обичаш, момчето ми. Казах ти всичко това за твое добро, не за друго, вярвай ми. Мисля, че трябваше да ти говоря, и го направих. Ти си сам господар на себе си, тъй като нямаш родители, а и аз не мога вече да ти бъда баща. Един клет нещастник като мен няма право да заповядва.

Всичко, което ми каза бащата, страшно ме смути, още повече че и аз самият си го бях казвал вече, ако не със същите думи, то поне приблизително.

Да, тежко беше да тръгна съвсем сам по дългите пътища, чувствувах го, виждах го и ако бяхте водили скитнически живот като мене, ако бяхте прекарвали нощи като нощта, когато вълци изядоха кучетата ни, или пък като нощта в каменоломната в Жантий, ако бяхте търпели студ и глад като мене, ако бяхте гонени от село на село, без да можете да изкарате нито едно су, както се случи с мене, докато Виталис беше в затвора — щяхте да знаете какви са опасностите и неволите на скитническия живот, при който не само утрешният ден не е никога осигурен, но и настоящият миг е неизвестен.