Ектор Мало - Без дом

— За да зная как са Етиенет, Алекси и Бенжамен, трябва да видиш първо тях. Тогава ще дойдеш в Дрьози и ще ми повториш какво си видял и какво са ти казали.

Милата Лиза!

Те трябваше да тръгнат в осем часа сутринта и леля Катерина бе наела голям фиакър 12 12 Фиакър — затворен файтон. Б.пр. , за да ги заведе първо в затвора да се простят с баща си, а после всеки щеше да се качи с вързопчето си на влака, с който трябваше да пътува.

В седем часа и Етиенет ме заведе в градината.

— Ние ще се разделим — каза тя. — Искам да ти оставя един спомен. Вземи тая кутийка: ще намериш вътре конци, игли, а също и ножичките, които ми подари моят кръстник. По пътя тия неща ще ти потрябват, тъй като няма да бъда при тебе да те закърпя или да ти пришия някое копче. Като си служиш с ножичките ми, ще си спомняш за нас.

Докато Етиенет разговаряше с мене, Алекси се въртеше около нас. Когато тя се прибра вкъщи, а аз продължавах да стоя развълнуван в градината, той се приближи до мен.

— Имам две монети по сто су — каза ми той. — Ще ми бъде приятно, ако приемеш едната.

От нас петимата само Алекси имаше слабост към парите и ние винаги се присмивахме на неговото скъперничество. Събираше ги су по су и беше истински щастлив, когато имаше нови монети по десет и по двадесет су — броеше ги непрестанно, въртеше ги да блестят на слънцето и ги слушаше как звънкат.

Неговият подарък ме трогна. Исках да откажа, но той ми пъхна в ръката нова, лъскава монета. По това разбрах колко силна беше любовта му към мене, щом надви любовта му към неговото малко съкровище.

Бенжамен също не ме забрави — и той поиска да ми подари нещо. Даде ми ножчето си, но ми поиска срещу него едно су, „защото ножовете режели приятелството“.

Времето течеше бързо — още четвърт час, още пет минути и щяхме да се разделим. Лиза нямаше ли да се сети за мене?

Точно когато се разнесе трополенето на фиакъра, тя излезе от стаята на леля Катерина и ми направи знак да я последвам в градината.

— Лиза! — извика леля Катерина.

Но без да се обръща, Лиза продължи бързо пътя си.

В градините на цветарите и в зеленчуковите градини всяко местенце се използува и там няма никакви цветя за украшение или за удоволствие. Но в нашата градина имаше голяма бенгалска роза, която не бяха изкоренили, защото се намираше в един затънтен кът.

Лиза се запъти към тая роза, откъсна една клонка, после, като се обърна към мене, раздели на две клонката, на която имаше две пъпчици, готови да разцъфнат, и ми даде едната.

Ах, как бледнее езикът на устните пред езика на очите! Колко студени и празни са думите в сравнение с погледите.

— Лиза! Лиза! — извика лелята.

Вещите бяха вече във фиакъра.

Взех арфата си и извиках Капи. Като видя арфата и някогашните ми дрехи, които никак не го плашеха, той заскача от радост — разбра навярно, че пак ще тръгнем на път и ще може да си тича на воля, а това за него беше много по-забавно, отколкото да стои затворен.

Дойде време за прощаване. Лелята го съкрати. Тя накара Етиенет, Алекси и Бенжамен да се качат във фиакъра и ми каза да сложа Лиза на скута й.

После, като ме видя, че не се помръдвам от мястото си, бутна ме леко и затвори вратичката.

— Целунете баща си от мене — извиках аз, — тъй като…

Ридание ме задави.

— Карай! — викна тя.

И колата тръгна.

През сълзи видях как Лиза си подаде главата през спуснатото стъкло и ми изпрати с ръка целувка. После колата свърна бързо в напречната улица и остана само облак прах.

Свърши се!

Облегнат на арфата, с Капи, сгушен в краката ми, аз дълго гледах несъзнателно прахта, който се стелеше бавно на улицата.

Един съсед беше натоварен да заключи къщата и да предаде ключовете на собственика. Той ме изтръгна от моето вцепенение и ме възвърна към действителността.

Напред!

Светът беше открит пред мене и аз можех да тръгна, накъдето ми хрумне — на север или на юг, на запад или на изток.

Бях дете и сам си бях господар!

Уви, точно това беше печалното за мене!

Колко деца си казват тихичко: „Ах, да можех да правя каквото си искам! Да бях свободен! Да си бях сам господар!“ Колко деца очакват с нетърпение блажения ден, в който ще бъдат свободни… да вършат глупости!

А аз си казвах: „Ах, защо нямам кой да ме посъветва, да ме упъти!“

То е, защото между тия деца и мене имаше разлика… и то страхотна.

Тия деца вършат глупости, но те имат зад себе си кой да им подаде ръка, когато падат, или да ги дигне, когато са на земята, а аз нямах никого. Ако падах, трябваше да падна докрай и после да се дигна съвсем сам, ако не съм се пребил. А бях достатъчно опитен, за да разбера, че можех прекрасно да се пребия.